Хесер разпери ръце:
— Драги ми Антоне, нека пак ти напомня с кого работим ние. Ние работим…
— С Тъмните — изсумтя Городецки и се настани в креслото.
— Не, момче. Не си прав. Работим с хората. А хората не са стадо клонирани овце, които заедно дъвчат трева и попръцкват в синхрон. Не. Всеки човек е индивидуалност. Там е късметът ни, защото това затруднява работата на Тъмните. И нашето нещастие, защото това затруднява и нашата работа. И за да разберем поне донякъде хората, за чиито души, в края на краищата, се води безкрайната битка между Патрулите, трябва да познаваме всички хора. И не само аз, разбираш ли? Ние! И трябва да разбираме всеки — от пъпчивия хлапак, който дъвче екстази в дискотеката, до престарелия професор с изродена синя кръв, който посвещава цялото си свободно време на отглеждане на кактуси… Между другото барът, в който се събират любителите на кактуси, има доста интересна кухня и твърде интересно обзавеждане. Но ние с теб не можем да отидем никъде в момента. Усети ли защитата?
Антон кимна.
— Повярвай ми, не съм я сложил напразно. И ще ми бъде много по-трудно да осигурявам безопасност на оживено място. Май в момента не мога да си позволя такова разточителство на силите… — Хесер потърка лицето си с длан и въздъхна. Той наистина изглеждаше уморен. — Между другото… заповядай. Малък подарък.
Антон с учудване взе от ръцете му малък предмет. Нещо като глобус — кълбо, направено от тънки кокалени… да, именно кокалени игли, извити в дъги и забити на полюсите в два малки дървени диска. Отвътре кълбото беше празно… всъщност не. Не беше празно. Беше пълно със Сила. Дремеща, скована…
— Какво е това? — попита Антон, леко паникъосан.
— Не се бой. Не е втечнена благодат.
— А… какво означава „втечнена благодат“?
Хесер въздъхна:
— Откъде да знам? Пошегувах се. Изразно средство някакво. Метафора. Изобщо не съм сигурен дали съществува такова нещо „благодат“, нито пък че може да се втечни. Това, което държиш в ръце, е нещо като магически генератор на бял шум. Ако ти се наложи да проведеш абсолютно — подчертавам, абсолютно — таен разговор, който да не може да бъде подслушан от никого, просто счупи кълбото в дланта си. Вероятно ще нараниш ръката си, но това е неизбежната цена, която ще трябва да платиш. Затова пък в продължение на дванайсет часа сферата в радиус десет метра около теб няма да бъде подвластна на никакъв контрол. Нито технически, нито магически. Ще се регистрират… ъъъ… някакви напълно обикновени и спокойни образи, разговори, събития. Самият амулет, между другото, също не може да се открие с магически средства.
— Благодаря — каза мрачно Антон. — Твоят подарък нещо не ме вдъхновява.
— Тепърва ще ми благодариш за него. Та не разбрах — ще пиеш бира или не?
— Ще пия. Само че защо точно бира?
— За да не нарушавам прекалено сериозно своите собствени правила — доволно се усмихна Хесер. — Все пак сме на работа.
Той натисна бутона на селектора и каза тихо:
— Оля, донеси ни бира.
Антон вече на нищо не се учудваше. Но Хесер, след като прекъсна връзката, все пак поясни:
— Галя е великолепна секретарка. Но тя е вълшебница четвърто равнище. Може да издаде информация на врага, без сама да го усети. Така че смених секретарката за днес.
След минута влезе Олга. С табла, на която имаше две огромни халби светла бира, внушителна двулитрова гарафа със същата течност и блюдо с различни видове нарязан кашкавал.
— Здрасти, Антошка — каза доста приятелски Олга. — Нали обичаш „Будвайзер“?
— Та кой Светъл не обича светлата чешка бира? — направи опит да се пошегува Антон. Шегата не излезе особено сполучлива, но самата готовност да се шегува беше нещо учудващо. Отдавна не му се беше искало подобно нещо…
— Как е Светлана? — попита Олга със същия тон.
Антон стисна зъби. Отишлата си за миг от душата му тежест се върна отново.
— Все така…
— Нула?
Антон кимна.
— Ще намина при нея довечера — съобщи Олга. — Струва ми се, че вече е готова да я посетя. Ще успея да я успокоя донякъде… повярвай ми.
Вярно беше. Кой би успял да утеши Велика вълшебница, изгубила за дълго време магическите си способности, ако не друга Велика, която е била лишена цели десетилетия от Силата си, като наказание за грешна постъпка?
— Ела, Оля — помоли я Антон. — Светлана много ще се радва.
Хесер леко се изкашля.
— Ще успеете — студено го сряза Олга. — Антоне, знаеш ли… пожелавам ти късмет. Пожелавам ти го напълно искрено.
— Какъв късмет? — попита неразбиращо Антон.