— А наистина ли ще ги защитаваме?
— Наистина. Виждаш ли, Едгар, имам някои планове, свързани с тази нелепа тройка. Тази интернационална група засега ми е необходима… Така че между другото се погрижи и за тях. Най-вероятно Светлите ще изпратят някой да ги наглежда. И за него се погрижи. Да не пречи. Не влизай в конфликт без повод, просто го дръж на разстояние и това е.
— Разбрах, шефе.
— Вземи. — Завулон отвори сейфа си и даде на Едгар два амулета и зареден жезъл. — Надявам се, че няма да ти се наложи да използваш „Маранята“. Но за всеки случай… А жезъла знаеш къде да го захраниш.
— В Костницата? В онзи параклис с костите? — реагира мигновено Едгар.
Завулон кимна.
— Мрак! — изрече Едгар с лека завист към самия себе си. — Не съм се появявал там от седемдесет години!
— Същевременно и ти самият се позареди — посъветва го Завулон. — Умееш ли да го правиш?
Едгар се намръщи. Приятелството си е приятелство, но все пак Завулон беше маг извън категория, а Едгар досега не беше стигнал дори до първа степен, въпреки явния си талант. Засега му се налагаше да използва обикновено човешко име, но, от друга страна, фамилията му беше отдавна забравена.
— Усвоил съм техниката. В общи линии. — Очевидно на Едгар не му беше приятно да произнесе тези думи.
— Ето че иде я изтренираш — приключи темата Завулон. — Това е всичко, върви си приготви багажа. Имаш ли изостанала работа? Ако да — прехвърли я на някого. На Шагрон или Белашевич.
— Разбрах, шефе. Ще я прехвърля.
— Успех.
Едгар излезе, отби се за малко в кабинета си, написа бележка до Шагрон, окачи я в Сумрака и си тръгна към къщи.
На долния етаж попадна на Алита.
— Здравей, красавице!
— Здравей, Едгар. Не искаш ли да дойдеш на пързалката?
— Нямам време.
— Не ми обяснявай! — каза вещицата. — Нова година наближава, стига с тази работа! Светлите сега се интересуват повече от качеството на шампанското, което купуват, отколкото от обичайните си пакости. По празниците човек трябва да се весели, а не да работи.
— Въпросът е спорен — въздъхна Едгар. — Както и да е, наистина нямам време. Заминавам.
— Къде?
— Отивам в Прага.
— О! — завидя му Алита. — За дълго ли?
— Не знам. За седмица…
— Нова година в Прага! — въздъхна Алита. — И то не коя да е Нова година, а двехилядната… Дали да не дойда с теб?
— Ела — не се опита да я разубеждава Едгар, — но не с мен. Не отивам да се размотавам…
Той също леко й завиждаше: ако вещицата отидеше в Прага, щеше да си почива там с чиста съвест. А Едгар прекалено често беше ходил на подобни командировки, за да подхранва безпочвени илюзии, че работата няма да е прекалено много.
Работата винаги беше много. И особено по празниците — сякаш напук. А по време на големите празници (кой би се осмелил да твърди, че промяната на първата цифра на годината не е голям празник?) количеството работа надминава и най-мрачните прогнози.
По пътя към къщи Едгар прегледа вероятностите и установи, че утринният полет за Прага ще се отложи за вечерта и ще се наложи да вземе дневен транзитен полет. Естествено, на касата нямаше билети, не се надяваше особено да намери и резервирани, но непродадени. Обаче това не го безпокоеше особено — имаше ли нещо по-просто от стария изпитан номер с имитацията на двоен билет? И, разбира се, „правилният“ билет щеше да е закупеният от Различния. Дори това да е станало само минута преди регистрацията.
Събирането на багажа не беше нещо, което отнема сума ти време на един Различен. Защо да мъкне със себе си куп вещи, щом може да ги купи по пътя? Всичко, което трябваше да вземе, бяха амулетите, жезъла, дипломатическото куфарче със списанието вътре и няколко пачки зелена отвъдокеанска валута.
Разбира се, един Различен можеше да получи и просто така всичко, което се купува с пари. Но, първо, не си струваше да се хаби сила напразно. Пък и не всяко въздействие беше разрешено. Измамиш ли човек-продавач с някоя пирожка, Нощният патрул веднага ще ти лепне несанкционирано въздействие. Тия не си поплюваха.
Освен това, на Едгар просто би му дожаляло за продавача. Не заради някоя пирожка, разбира се. Но ако се наложеше да изкара джип от магазина? Хората бяха основата. Хранителната база, суровината. За тях трябваше да се полагат грижи… И нямаше нищо страшно в това, че подобна идеология прекалено напомняше за идеологията на Светлите.
Тъмните усещаха разликата между това да се грижиш за някого и да трепериш над него.