Прекрасно я усещаха.
Едгар използва нощта, за да се наспи както трябва, въпреки че му беше по-трудно от очакваното да заспи в необичайния час. Когато вече се унасяше в дрямка, си помисли, че напразно не е отишъл с Алита на пързалката.
На сутринта той установи, че някой здравата се е потрудил над естествената му магическа черупка. Бяха я подсилили, в нея бяха вплетени неподатливи и здрави защитни нишки. Завулон, естествено, кой друг? Нямаше кой. „Хм — помисли си Едгар, — нима се очертава задачата да бъде опасна и сложна? Или Завулон просто се застрахова?“
След зачестилите сблъсъци със Светлите Завулон беше сложил лична защита на доста от сътрудниците на Дневния патрул. И откъде черпеше енергия за поддържането на тези многобройни щитове?
Навярно отговорът на този въпрос беше известен само на двама души в Москва — на самия Завулон и на вечния му опонент Хесер. Може би и на Инквизицията. На ръководителите й.
Шагрон откара до летището Едгар по своя собствена инициатива. Изглежда, на наскоро ремонтирания маг му харесваше да кара наскоро ремонтираното си BMW из предпразничната Москва. Той изтъкна рядко прост и убедителен претекст: поемането на текущите дела от Едгар. А те бяха съвсем малко. Истерията на тринайсетгодишна девойка, открила, че има способността да влиза в Сумрака, и случайно погледнала се в огледалото там… Да бъде вразумена, да й се помогне да свикне, да й се оказва подкрепа… задачи за дилетант. Освен това, наглеждането на един превъртял сукуб-геронтофил, на когото се подиграваше половината Бирюлево.
Това дори не бяха задачи. А дребни недоразумения. Кирливи ризи.
Едгар вече беше почти на входа на летището, когато му звънна друг маг от върхушката на Дневния патрул — магът, познат на колегите и приятелите като Юрий, макар че той вече отдавна можеше да носи открито сумрачното си име. Нали Шагрон носеше своето заради особените си заслуги пред Патрула. А Юрий беше доста по-силен от Шагрон и значително по-старши.
— Здрасти, Едгар. В Прага ли отиваш?
— Защо? — отвърна в одески маниер Едгар.
— Слушай и не ме прекъсвай. Знам нещичко за плановете на шефа. И за това защо изпращат именно теб. Нещата не са толкова прости и безобидни, колкото изглеждат на пръв поглед. Утре-вдругиден в Прага се събират няколко Светли и не бих се учудил, ако тези дни и Хесер отлети за там. По разни дребни признаци може да се съди, че Светлите замислят широкомащабна операция. Ясно е, че Завулон замисля достоен отговор. Така че… внимавай. Особено по пътя.
Юрий млъкна, сякаш очаквайки какво ще каже Едгар, но оня мълчеше, помнейки за молбата да не го прекъсват. Само се пресегна към Сумрака в опит да усети Завулон — и не успя да открие ни най-малки следи от шефа си. Къде ли блуждаеше той, в какви ли потайни ъгълчета и дълбини на Сумрака — не беше ясно. Могъшите магове си имат свои пътища и мотиви, трудно разбираеми за подчинените им.
— Помниш ли как шефът изпрати Алиса Доникова да си почине? — продължи Юрий. — Спомни си за съдбата й. Ти, естествено, искаш да ме попиташ: а защо ти казвам всичко това? Отговарям ти предварително: защото съм Тъмен. И защото известно време работихме заедно. Възприемай го както искаш, но бих предпочел да те видя по-скоро сред живите и здрави Различни, отколкото сред сенките в Сумрака. Доскоро, Едгар.
И Юрий прекъсна връзката.
Известно време Едгар стоя, замислено стиснал телефона в дланите си. После прибра апарата, вдигна дипломатическото куфарче и тръгна към касите.
„Мрак! — мислеше си магът. — Какво беше това? Предупреждение? Опит да бъда предпазен? При това явно без знанието на Завулон. Напомни ми за Алиса…“
Завулон просто беше пожертвал вещицата Алиса. Хладнокръвно и без излишна жал. Като пешка в шахматна партия. В игрите на Патрулите бе смешно да изпитваш симпатия към безличните фигури на дъската… Но нали Различните също могат да изпитват чувства и да обичат? На Едгар чисто човешки му беше жал за Алиса, но той не би помръднал и пръста си, за да я спаси, дори да знаеше предварително какво ще се случи. Нали всяка игра си има твърди, веднъж завинаги зададени правила. И всеки, който веднъж е започнал да я играе, вече не може да се откаже от нея, нито пък да нарушава правилата й. Отиде си вещицата Алиса, дойде вещицата Алита. Законът за запазване на енергията в действие. Май Алита е дори по-симпатична…
Едгар обработи касиерката напълно механично, потънал в размисъл. Дадоха му син талон и анулираха билета на някакъв злочест пътник. Уви, на този карък щеше да му се наложи да лети по-късно. Защото в света на хората и Различните законите се определят от последните. „Защо му е притрябвало на Юрий да ме предупреждава? — размишляваше Едгар, вече на барплота, пред чаша бира — скъпа, но безвкусна. — Нали не от алтруизъм? Никой не нарушава просто така правилата на играта.“