Мисли, Едгар… Отговорът трябва да е на повърхността.
Така, да видим, с какво разполагаме? Прага, Трибуналът, делото за дуела между Теплов и Доникова, командированите Городецки и Едгар… Може би и Алита ще долети. Кой още? А, да, и Братята на Регин…
Стоп. Още веднъж стоп. Пълен стоп!!!
Братята на Регин! Слугите на Фафнер! «Те ще ми трябват, Едгар — беше казал Завулон. — Имам някои планове, свързани с тях!»
Фафнер!“
Опитвайки се външно да остане спокоен, Едгар прибра разгънатата масичка и се настани по-удобно в креслото.
Фафнер. Ето кой щеше да дойде много добре на Тъмните, могъщият Фафнер, Великият маг, Сумрачният Дракон…
Малко късче от силата му, попито от Огледалото-Рогоза, му беше помогнало да опустоши с лекота вълшебница като Светлана…
„Ако наистина замисля възкресяването на Фафнер, Завулон не би могъл да избере по-удобно място и време нито през изминалите, нито през следващите сто години — помисли си Едгар, блуждаейки с поглед по обшивката на «Боинга». — Със сигурност не би могъл…“
Подчинявайки се на погледа на стюардесата, той затегна колана си. Самолетът вече се приземяваше.
Здравей, Прага…
Сякаш някой натъпка ушите му с памук, но това изобщо не пречеше на Едгар да продължи да размишлява.
Значи възкресяване. Акция, която Тъмните не бяха провеждали вече петдесет години — от времето на Сталин. А и не беше възможно да я проведат: от трийсет и пета — трийсет и седма насам нямаше достатъчно мощни енергийни изхвърляния.
Защо Завулон не беше разказал нищо на Едгар? Не му беше времето? Но как тогава да разбира внимателното предупреждение на Юрий? А и каква беше връзката на всичко това с лятната история в „Артек“? Несъмнено, връзка имаше, но каква? Беше пожертвана пешка, сега на по-сериозна фигура ли беше дошъл редът? Кон или офицер — за какъв можеше да се смята Едгар? Двата топа — това несъмнено бяха Юрий и Николай, дамата бе самият Завулон, а кралят — самото дело на Мрака, беззащитно и определящо.
И така, топът беше намекнал на Едгар, че кримският гамбит има шанс да се повтори, но този път… с офицера. Кой знае защо, на Едгар не му се искаше да бъде кон. Нека вещицата-мръсница Ана Тихоновна да е конят, на нея повече й подхожда…
Самолетът се разтресе — колелата бяха докоснали пистата. Удар, втори — полетът премина в шеметен, но постепенно забавящ скоростта си бяг по бетона.
Нима Завулон бе замислил поредната размяна, междувременно тихомълком подбутвайки напред няколко пешки (Братята на Регин) с надеждата, че на дъската ще се появи ако не още една черна дама, то поне топ?
Обидно е да си разменна фигура.
„Ами ако това същевременно е и изпит? — запита се Едгар. — Алиса позволи да я изядат, а такива фигури не са нужни в играта на Завулон. А ако аз успея да оцелея, при това без да нарушавам плановете на шефа… Ето го желаният резултат!“
Само че как можеше да го постигне?
А обектът на размяната беше Антон Городецки, любимецът на Завулон. Това беше сигурно. Шефът на Дневния патрул чудесно осъзнаваше, че не може да го използва безкрайно. А и не беше сигурно, че ще успее да го използва… Завулон винаги беше готов да заложи добър капан при лошо развитие на играта и да представи нещата така, сякаш е измамил Светлия маг…
Пътниците се изправяха и тръгваха към изхода, към непривичния за жителите на бившия СССР тунел с нагънати стени. Едгар взе палтото си и го облече, остави списанието в джобчето на предното кресло, взе дипломатическото си куфарче и тръгна след останалите.
Усещането, че вече не е в Русия, а в Европа, го връхлетя моментално и беше странно всеобемащо. Не можеше да разбере в какво се изразява — в лицата на хората, в дрехите им, в чистотата или обстановката на летището. В хиляди дреболии. В съобщенията на чешки и английски без акцент. В значително по-голямото количество усмивки. В липсата на досадни цигани на площада пред сградата и на не по-малко досадни частни таксиджии.
Затова пък на пиацата за таксита имаше симпатични жълти опели.
Шофьорът на таксито бърбореше с еднаква лекота и на руски, и на английски, и на родния чешки, разбира се. Къде? Към някой хотел. Да речем, „Хилтън“. О! Не се случва често руснаците да поемат направо към „Хилтън“. А дори и да се случи, изглеждат по друг начин: всичко в злато, важни-важни, с охрана, със скъпи лимузини… Аз не съм руснак, естонец съм. Да, сега това не е едно и също… По-рано беше едно и също. Ъъъ… по-рано и да си чех беше почти същото, като да си руснак… Спорно, спорно. Може и да е спорно.
Таксиджията отвличаше вниманието му с приказките си и Едгар реши да си отдъхне от размишленията. В края на краищата, в деня на пристигането не го чакаше сериозна работа. Можеше и да си отпочине, естествено, с някоя халба бира. Кой със здрав разум и здрав стомах (че дори и с болен) би отказал да опита халба истинска чешка бира?