Той погледна накриво сервитьора и направи жест с ръка, сякаш пише с пръст по разтворената си длан. След минута му подадоха сметката.
Хиляда и двеста крони, заедно с полагаемия бакшиш.
Ех, тези Тъмни…
Едгар беше спестил някаква сума, макар и дребна. След всичките тези подигравки по адрес на бедния Нощен патрул и незабележимото извиване на пръсти…
След като плати сметката, Антон се изправи (бирата все пак напомни за себе си — тялото му придоби приятна, но същевременно тревожна отпуснатост) и излезе от „Черния орел“. Едва успя да стигне навреме до Староместкия площад, където беше срещата му със сътрудника на Европейското бюро на Инквизицията.
Тук по всяко време имаше много туристи.
Особено в началото на всеки час, когато на кулата започваше да звъни старинният астрономически часовник. Прозорчетата се отваряха и отвътре се появяваха фигурите на апостолите, придвижваха се напред, сякаш оглеждайки площада, и се прибираха обратно, в недрата на механизма. Неуморната стража на Староместкия площад…
Антон стоеше сред туристите, пъхнал ръце в джобовете — все пак пръстите му мръзнеха, а той кой знае защо никога не беше обичал ръкавиците. Наоколо тихо бръмчаха видеокамерите, разноезичната тълпа обменяше впечатления от посещението на поредната задължителна атракция. На Антон дори му се струваше, че чува скърцането на мозъците, поставящи отметка върху туристическата карта на Прага. „Да видя часовника — изпълнено.“
Защо и той неволно се движеше сред тази безлична тълпа, изпълнявайки мислено по абсолютно същия начин точките от програмата?
Инертност на мисленето? Мързел? Или непобедимото стадно чувство? Ето, Тъмните например, навярно не се придвижваха в тълпа…
— Не, не те разбрах — прозвуча някъде на две-три крачки от него. — Аз съм на почивка, разбра ли? Не можеш ли да го решиш сам?
Антон погледна с крайчеца на окото сънародника си. Това не го зарадва особено. Землякът му беше със здраво тяло, широки рамене и много злато по себе си. Вече се бе научил да носи скъпи костюми, но не и да връзва луксозни вратовръзки. Разбира се, вратовръзката беше вързана, но с такъв „колхозен“ възел, че Антон чак го досрамя. Под разкопчаното палто от тъмночервен кашмир се подаваше измачкан шал.
Новобогаташът пресрещна погледа му, намръщи се, прибра мобилния си телефон и отново се втренчи в часовника. Антон извърна поглед.
Третото поколение, както обещаваха аналитиците. Трябваше да дочакат третото поколение. Внукът на този забогатял и успял да оцелее бандит щеше да бъде съвсем приличен човек. Трябваше само да се изчака. За разлика от хората, Различните можеха да чакат цели поколения. Тяхната работа продължаваше с векове… поне работата на Светлите.
Тъмните бяха тези, които можеха да внесат с лекота съответните изменения в съзнанието на хората. Пътят на Мрака винаги е по-кратък от този на Светлината. По-кратък, по-лек, по-приятен.
— Антон Городецки — каза някой зад гърба му. Явно руският език не беше майчин на говорещия, който обаче го владееше до съвършенство.
А интонацията не можеше да се сбърка с нищо. Отчуждената, почти равнодушна интонация на Инквизиторите.
Антон се обърна, кимна, протегна ръка.
Инквизиторът, изглежда, беше чех. Висок мъж на неопределена възраст, с топло сиво палто и кожена барета със закачена на нея забавна значка, на която бяха изобразени ловджийски рогове, пушки и еленова глава. Кой знае защо, на Антон му беше лесно да си го представи във вечерен есенен парк — как крачи бавно по дебелия килим от нападали листа, замислено, тъжно, като потънал в размисли шпионин.
— Витезслав — каза Инквизиторът. — Витезслав Грубин. Да вървим.
Излязоха лесно от тълпата — хората неясно защо правеха път на Инквизитора, въпреки че той не използваше способностите си на Различен. Тръгнаха по тясна уличка, постепенно отдалечавайки се от безделничещите туристи.
— Как мина пътуването, Антоне? — поинтересува се Витезслав. — Отпочинахте ли си, похапнахте ли?
— Благодаря, всичко е наред.
Проявата на учтивост от страна на Инквизицията, макар и формална, беше неочаквана и приятна.
— Имате ли нужда от помощ от страна на Бюрото?
Антон поклати глава, без да се съмнява, че крачещият отпред Витезслав ще усети движението.
— Това е добре — отвърна все така равнодушно, но искрено Инквизиторът. — Имаме толкова работа… Преместването на Европейското бюро в Прага е голямо събитие за нас. Но сме твърде горди… много се гордеем. Обаче отделът ни е съвсем малък. А работата е доста.
— Доколкото разбирам, на Инквизицията не й се е налагало често да се намесва в Прага? — попита Антон.