У Игор всичко било в излишък. Само дето опитът му бил малък, но някои години от работата му в Патрула спокойно можели да бъдат броени като три години за една. Може би не бил толкова начетен и ерудиран като Иля или Гарик, не участвал в толкова впечатляващи операции като Семьон, но конкурентите му в оперативната работа не били много. И още нещо, което Антон винаги беше харесвал — Игор си оставаше млад. Не само физически, което не беше никакъв проблем за маговете на неговото равнище, но и душевно. Кой друг би се съгласил с радост да прави компания на петнайсетгодишната Юля от аналитичния отдел и да я придружи чак до Тушино за представянето на албума „Сто и петдесет милиарда крачки“ на модната група „Текила Джаз“? Кой би приел охотно да работи с комплексирани тийнейджъри, осъзнали се като Различни? Кой би се занимавал пет години с екстремен парашутизъм, само за да провери в детайли теорията за повишеното количество Различни сред практикуващите екстремни спортове? Кой би се съгласил пръв да смени колегата си на дежурство или да изпълни най-скучната задача (за опасните задачи винаги има предостатъчно доброволци)? Може би това беше грешка, но от известно време насам Антон бе започнал да си мисли, че е значително по-полезно гърба ти да прикрива не силен и мъдър с опита си, а надежден и жизнерадостен партньор. Силният и мъдрият винаги може да отвлече вниманието си заради някоя по-важна задача от пазенето на нечий гръб…
Различният, който стоеше в момента пред Антон, не изглеждаше нито силен, нито жизнерадостен. Игор беше страшно отслабнал, в очите му имаше някаква дълбока, безнадеждна тъга. Освен това, той сякаш не знаеше къде да си дене ръцете — ту ги криеше зад гърба си, ту стискаше длани.
— Антоне… — каза той най-после. Без усмивка, само с малък намек за радост. — Здравей, Антоне.
Подчинявайки се на внезапен порив, Антон пристъпи напред и прегърна Игор. Прошепна:
— Е, здравей… какво става, на нищо не приличаш…
Застаналият до вратата Витезслав каза тихо:
— Няма да ви правя официални предупреждения за реда на общуване със заподозрения… защото сте Светли. Да ви изчакам ли, Городецки?
— Не, благодаря. — Антон отстъпи назад и сложи ръка на рамото на Игор. — И сам ще се оправя.
— Игор Теплов, заседанието на Трибунала по вашия въпрос ще се състои утре вечерта, в седем часа местно време. Колата за вас ще дойде в шест и половина, бъдете готов.
— Аз отдавна съм готов — тихо промълви Игор. — Не се безпокойте.
— Всичко хубаво — каза учтиво вампирът и излезе. Двамата Светли останаха сами.
— Зле ли изглеждам? — попита Игор.
Антон не се опита да го лъже:
— Не това е точната дума. Изглеждаш по-зле и от мъртвец. Сякаш те държат само на хляб и вода.
Игор поклати сериозно глава:
— Не, какви ги говориш? Държат ме при съвсем нормални условия.
В думите му се усещаше някаква ирония. Сякаш говореше за звяр, държан зад решетките в зоологическа градина.
— Имам тук разни неща за теб — отвърна със същия тон Антон, опитвайки се да улови тази слаба нишка жизненост. — Храненето разрешено ли е?
— Разрешено е — кимна Игор. — Аз просто… в гърлото ми не влиза нито хапка, разбираш ли? Не ми се четат книги, не искам да се напивам, нито пък да общувам с някого… Пускам телевизора и гледам… чак до три през нощта. Сутринта ставам и отново го пускам. Вярваш ли ми — научих чешки до съвършенство! Много разбираем език.
— Лоша работа — кимна Антон. — Добре. Както разбираш, имам някои негласни нареждания и напътствия — да върна у теб волята за живот.
В този момент Игор все пак се усмихна.
— Разбирам. Какво да се прави… давай тук всичко.
Антон сложи на масата дебела пачка писма. На всеки плик имаше само по едно име — на автора на писмото.
— Има от всеки от нашите. Олга каза непременно да прочетеш първо нейното писмо. Но същото казаха Юлечка и Лена. Така че избирай сам…
Игор погледна замислено писмата. Кимна:
— Ще хвърля жребий. Добре, продължавай. Нямам предвид писмата.
Усмихвайки се, Антон извади загърната в хартия бутилка.
— Смирнов, номер двайсет и едно — каза Игор. — Нали?
— Да.
— Така си и знаех. Давай нататък.