— Не мога — каза Антон. — Изобщо не мога! Хесер каза същото, но…
— Ами повярвай на Хесер — Игор се усмихна с горчивина. — Аз я обичам, Антоне! И сега продължавам да я обичам! И все така ще я обичам — ето къде е бедата.
Той взе чашата си.
— Благодаря поне, че не остави на масата и чаша за нея… — Антон усещаше, че в него се надига ярост. — Опази…
И застина, неволно проследявайки погледа на Игор. В шкафа, зад стъклото, сред чашите стоеше наполовина пълна чашка с корава филийка хляб отгоре.
— Ти си се побъркал — промърмори Антон. — Абсолютно си откачил. Игор, разбери, тя е вещица!
— Тя беше вещица — съгласи се Игор с леко тъжна усмивка.
— Тя те е провокирала… е, не те е омагьосала, естествено, но все пак те е накарала да се влюбиш в нея.
— Не. Тя самата се влюби в мен. И дори не подозираше кой съм.
— Добре. Да допуснем, че си прав. Но така или иначе, това беше провокация. От страна на Завулон, който прекрасно е знаел всичко…
Игор кимна:
— Да, най-вероятно. Много мислих по този въпрос, Антоне. Очевидно и онзи сблъсък в Бутово е бил организиран от Тъмните. Висшето звено, Завулон, и още един-двама Тъмни. Лемешева вероятно е знаела. А Едгар и вещицата — не.
Той дори не сметна вампирите и върколаците за достойни за споменаване.
— Е, щом си съгласен… — започна Антон.
— Почакай. Да, това беше съзнателна операция на Тъмните. Интрига на Завулон. И излезе успешна… — Игор наведе глава. Каза приглушено: — Само че това какво променя в моето отношение към Алиса?
На Антон му се прииска да изпсува гръмогласно. Което и направи, а след това каза:
— Игор, ти нали си виждал досието на Алиса Доникова. Със сигурност си го виждал!
— Да.
— Значи трябва да разбираш колко кръв има тя по ръцете си. Колко зло има зад гърба й. С нейна помощ се сриваха наши операции, тя беше верен слуга на Завулон…
— Забрави да добавиш, че беше и любовница на Завулон — изрече с мъртвешки глас Игор. — Че шефът на московските Тъмни много обичаше да прави секс с нея в сумрачния си облик, че тя е участвала в магьоснически сбирки с жертвоприношения и групови оргии. Защо мълчиш? Кажи си всичко, и без това го знам. Хесер ми даде пълното й досие… добре се постара. Знам всичко.
— И въпреки това я обичаш? — попита объркано Антон.
Игор вдигна глава и двамата се погледнаха в очите. После Игор протегна ръка и внимателно докосна ръката на Антон.
— Не ми се сърди, братко Светли. Не ме презирай. А ако не можеш да ме разбереш, по-добре си иди. Разходи се из Прага…
— Опитвам се да те разбера — прошепна Антон. — Честна дума, опитвам се. Алиса Доникова беше най-обикновена вещица. Не по-лоша и не по-добра от останалите. Умна, красива и жестока вещица. Остави подире си зло и болка. Как можеш да я обичаш?
— За мен тя беше друга — отвърна Игор. — Изнервена и нещастна девойка, която много искаше да обича някого. Която за пръв път се беше влюбила. Девойка, която, за наша беда, първо са забелязали Тъмните. И са избрали за иницииране момент, в който в душата и е имало повече Мрак, отколкото Светлина. С тийнейджърките това става твърде лесно — добре го знаеш. А по-нататък всичко било много просто. Сумракът е изпил добротата от нея. Сумракът я е направил такава, каквато беше.
— Ти обичаш не самата Алиса — каза Антон, без да забелязва, че говори за Доникова в сегашно време. — Ти обичаш идеализирания й… не, алтернативния й образ! Тази Алиса, която никога не я е имало и няма да я има!
— Сега вече със сигурност няма. И все пак не си съвсем прав, Антоне. Аз я обичам такава, каквато стана, когато изгуби способностите си на Различна. Когато се освободи, макар и за миг, от онази сива паяжина. Кажи, нима не ти се е налагало да прощаваш?
— Налагало ми се е — отвърна Антон след кратка пауза. — Но не и такова нещо.
— Провървяло ти е, Антоне.
Игор отново наля водка в чашите.
— Тогава кажи ми… — Антон не се стараеше да щади Игор, но все пак намираше думите с усилие. — Защо я уби?
— Защото тя беше вещица — с ледено спокойствие отвърна Игор. — Защото носеше зло и болка. Защото „служителят на Нощния патрул защитава хората от Тъмните винаги и навсякъде, независимо от личното отношение към ситуацията“. Никога ли не си се замислял защо в Устава има подобно уточнение? За личното отношение към ситуацията? Би трябвало да се каже „личното отношение към Тъмните“, но звучи някак жалко. И ето, че са прибягнали до емве… емфе…
— Евфемизъм — възхитено се обади Антон.
— Евфемизъм. — Игор се усмихна. — Именно. Помниш ли когато се опитвахме да хванем вампирката на покрива и ти понечи да я застреляш в упор, но в този момент се появи твоят съсед-вампир. И ти свали пистолета.