Той си сипа водка, бързо, без да изчака Антон, пресуши чашата си и отново я напълни. После продължи разказа си:
— Оттогава съм такъв. Веднага излязох от къщи — съпроводен от звънтенето на медалите и виковете на Вилена: „Кучките са те излъгали, бях ти вярна!“. Докато крачех по улицата, нещо в душата ми изгоря. Беше месец май, Антоне. Май, четирийсет и пета. Веднага след капитулацията на Германия Хесер ме изтегли от фронта и ми рече: „Сега твоят фронт вече е тук, капитан Теплов“. А хората тогава бяха… Други бяха, Антоне. Лицата на всички грееха! Беше пълно с Тъмни твари, няма какво да се лъжем. Но и Светлината не беше малко. И когато вървях по улицата, наоколо сновяха деца, гледаха иконостаса с наградите на гърдите ми и спореха коя за какво ми е дадена. Мъжете ми стискаха ръцете, канеха ме да пия с тях. Момичетата притичваха… и ме целуваха. Просто така, без нищо. Целуваха ме, сякаш бях тяхното момче, което още не се е върнало или е загинало. Сякаш бях техен баща или брат. Понякога плачеха, целуваха ме и отминаваха. Разбираш ли? Не, едва ли разбираш… Ето, ти също се измъчваш заради страната ни, мислиш си колко лошо е сега, в каква дупка сме всички… Страдаш, защото Светлите в глобален мащаб не помагат на Русия. А ти всъщност не знаеш какво е истинска дупка, Антоне. Ние знаем!
Игор отпи отново. Антон надигна мълчаливо чашката, кимна, съгласявайки се с непроизнесения, но разбираем и без думи тост.
— Ето тогава станах такъв — повтори Игор. — Маг. Оперативен работник. Вечно млад. Който обича всички… и никого. И реших, че никога няма да се влюбвам. Никога. Приятелките са едно, любовта — съвсем друго. Не бива да се влюбваш в човек — човекът е слаб, не бива да се влюбваш в Различен — Различният е или враг, или боен другар. Това е житейският принцип, който си избрах, Антошка. И го следвах така, както можех. Сякаш съм все същият младок, който се е върнал от фронта и още му е рано да се влюбва. Все едно е дали ще отидеш с някое момиче на танци… — той се засмя тихо, — или ще подскачаш под ултравиолетовата лампа в някоя дискотека в ритъма на рейва… или на джаза, рока, траша, без значение, и независимо от дължината на полите или изработката на чорапогащниците… Всичко е хубаво. Защо да не се прави. Гледал ли си американското филмче за Питър Пан? Е, станах като него. Само че не глупав хлапак, а глупав младок. И ми беше хубаво, и продължи дълго… Колкото цял един живот на някой обикновен човек. При това ми бяха спестени немощната старост и останалите проблеми. Така че не ме съжалявай напразно, Антоне.
Антон седеше безмълвно и се държеше за главата.
Чувстваше се така, сякаш е отворил вратата и е видял там нещо… не, не забранено… не позорно… Нещо съвсем чуждо. И съзнаваше, че зад всяка врата, ако Светлината му позволи да я отвори, ще види нещо също толкова чуждо… нещо лично.
— Аз извървях пътя си, Антоне — промълви почти нежно Игор. — Не тъжи толкова. Разбирам, че си дошъл с надеждата да ме разтовариш, да избиеш глупостите от главата ми, да изпълниш наставленията. Само че няма да стане. Аз наистина се влюбих безумно в Тъмна. И я убих. А заедно с нея, изглежда, и себе си.
Антон мълчеше. Чувстваше се празен. Обземаше го чуждата тъга, чуждата мъка, започваше да изпитва чувството, че не е донесъл подаръци на болен приятел, а седи с него на собствения му помен…
— Остани тази вечер, Антоне — помоли го Игор. — Така или иначе няма да спя… съвсем скоро ще си отспя. Имам в хладилника още три бутилки водка. А и ресторантът е пет етажа по-надолу.
— Тогава ще заспим на масата.
— Нищо, нали сме Различни. Ще издържим. Искам да си поговоря с някого. Да поплача на нечие рамо. Започнах да се боя от Тъмнината. Вярваш ли ми?
— Да.
Игор кимна:
— Благодаря. Имам китара, ще изпеем нещо. Знаеш ли, да си пееш сам е все едно… е, разбираш. И още нещо.
Антон погледна Игор — гласът му изведнъж бе станал по-спокоен. Уверен.
— Аз все пак съм патрулен. Не съм го забравил — бъди сигурен. И ми се струва, че в цялата тази история съм пешка… не, сигурно не пешка… А офицер, който е взел чужда фигура и е на бито поле. Обаче за разлика от фигурите знам да мисля. Надявам се, че и ти не си се отучил. На мен вече ми е все тая, Антоне. Ала не ми е безразлично кой ще спечели партията. Нека помислим заедно.
— Откъде да започнем? — попита Антон. Попита, вътрешно изумявайки се от себе си. Нима бе приел думите на Игор? И се беше съгласил да го смята за свалена от дъската фигура? Е, все още не свалена, но вече обречена фигура, за която се пресяга невидимият играч…
— От Светлана. От Тебешира на Съдбата. — Игор внимателно наблюдаваше как се мени изражението на Антон. И се разсмя доволно. — Какво, наистина ли отгатнах? И ти ли си мислиш същото?