Това беше всичко — библиотеката не можеше да помогне с нищо повече на Едгар. Той благодари набързо на вампира библиотекар и отиде при компютрите.
Разбира се, би могъл просто да позвъни в Москва. Но телефонните разговори се проследяват лесно, а Едгар изобщо не искаше да се издава. И беше абсолютно сигурен, че Алита в момента чати по един от каналите на IRC.
Младият оператор — нещо средно между слаб маг и магьосник — с готовност му показа откъде да влезе в Интернет. Едгар благодари и младежът незабавно се съсредоточи върху екрана на ноутбука си, изпълнен с редовете на програмен код. Той програмираше по стария начин, без модерните в момента прозорчета на Delphi.
Едгар пусна mirc, върза се по навик към сървъра на DALnet в Гьотеборг със смешната крава на емблемата (която, естествено, беше нарисувана с псевдографика — букви и цифри), идентифицира се, но не влезе в никой от каналите. Избра в менюто Query и написа интересуващия го никнейм: Alita.
Отвори се нов прозорец.
Едгар се боеше най-много да не би в прозореца на статуса да се появи сухата информация „No such nick or channel“.
Но Мракът беше милостив — отговорът дойде почти мигновено. При това от правилния адрес — alita@ncport.ru.
„Едгар! Здрасти! В Прага ли си?“
„Да. Алита, имам спешна работа… наистина, странна. И не за всеки. Ще ми помогнеш ли?“
„Що за въпрос, Едгар! Естествено!“
„Ходила ли си през последните дни при шефа?“
Вероятността самият Завулон да извика при себе си някаква си вещииа беше много малка, но трябваше да се започне с нещо…
„Ходих, защо?“
„Виж ти — помисли си учудено Едгар. — Познах!“
И написа:
„Не забеляза ли случайно дали в кабинета му няма моя снимка или портрет? На бюрото, например…“
„А ти как се сети?“
Алита нареди щедро няколко муцунки-усмивчици, показващи доброто й настроение.
„След твоето тръгване шефът поръча две рисунки. Твоят портрет и изображение на дракон. И двете стоят в рамки на бюрото му — аз самата ходих да купувам рамките от галерията на Тверская. Шефът ми подари бутилка «Клико» за награда!“
Едгар затвори очи.
Това беше. Последните щрихи на бъдещата рокада. Твоята присъда, естонецо Едгар.
И какво ще правиш сега?
„Благодаря, Алита — написа той с вдървените си пръсти. — Ще бягам, че съм затрупан с работа…“
„Доскоро, Едгар. Целувам те!“
Дори не му се искаше да гледа усмивките. Затвори прозореиа и се изправи.
Младият програмист го погледна иззад екрана си.
— Толкова бързо? — попита той без особено учудване.
— Да — отвърна Едгар. — Благодаря.
Стигна до изхода, без изобщо да мисли — в ума му цареше абсолютна пустота.
Бяха го избрали, сякаш е крава за коледните шишчета. Достатъчно силен маг от Прибалтика. Подмамиха го, приспаха бдителността му. Позволиха му дори за известно време да бъде началник. И то не какъв да е началник, а на московския Патрул. А всъщност беше крава. И в подходящия момент щяха да го заколят. Да се възползват от него, сякаш е вещ. Да го разменят като шахматна фигура.
Та нали играта е безкрайна, временно е само пребиваването на фигурите върху черно-бялата дъска.
И сега какво? Ако бе дошло времето на дъската да се появи поредната черна дама, означаваше ли това, че спешно измъкнатият от периферията офицер не трябва да се вкопчи в хлъзгавата й повърхност?
„Не! — помисли си Едгар. — Може да не съм царица, но във всеки случай не съм и пешка. Не искам просто ей така да се махна от дъската. Ще се боря. А ако имам късмет, ще отърва и половин Европа от неприятности.“
В края на краищата, съществуваше и Инквизицията. Нещо му подсказваше, че притежателите на сивите наметала едва ли щяха да се зарадват на поредното посещение на Сумрачния Дракон.
Предпразничната Прага сякаш беше изчезнала някъде, беше се отдалечила и помръкнала. Едгар хвана такси, стигна до хотела, който му трябваше — при това без нито веднъж да поглежда през прозореца — плати механично и влезе във фоайето. Вътре така кресна на портиера, че онзи, изглежда, на драго сърце би пропаднал през гранитния под.
Едгар вървеше към асансъора толкова устремно, че разкопчаното му яке едва ли не се развяваше след него. Вървеше към стаята, която беше разпознал с усета си на Различен.
И изведнъж спря толкова рязко, сякаш се е спънал. И преглътна конвулсивно.
От бара тъкмо излизаха „финландците“ — Братята на Регин. И четиримата. Четирима, не трима — към китаеца, африканеца и славянина се бе присъединил истинският финландец, когото всички бяха смятали за мъртъв.
Излизаше, че той си беше жив и здрав.