Дъхът на Антон секна.
Децата на върколаците обикновено наследяват способността да се превръщат в животни. Но рожбите на маговете твърде рядко стават Различни. А какво е положението с наследствеността при девоната?
Какъв е Алишер — просто маг или девона като баща си, който векове е бил помощник на Хесер в Средна Азия?
И защо беше нужен на шефа този млад узбекски маг? Само от сантименталност или от чувство за дълг го беше приел Хесер в Московския Патрул и го бе направил свой приближен?
— Антоне!
Той погледна Светлана и едва сега проумя, че прекалено силно се е вкопчил в ръката й.
— Извинявай…
А Хесер стоеше пред Игор и го гледаше в очите. Дълго и мълчаливо. После въздъхна, някак се прегърби, отпусна се и се отдръпна до креслото. Седна и закри с длани лицето си.
— Борис Игнатиевич — каза Игор. — Простете ми.
— Не! — без да отлепя ръце от лицето си изрева Хесер. — Няма да простя! Влюбил си се във вещица, така ли? За това няма да те упреквам — съдба. Но виж това, че си се предал — не чакай прошка!
Игор явно се чувстваше неуютно. Антон, както го гледаше, някак внезапно проумя, че все пак бе постигнал целта си. Не директно, разбира се — глупаво беше да се надява да излъже един врял и кипял маг, като с едно обикновено напиване, съчетано с разговори за приятелите, успее да върне волята му за живот. Още по-глупаво би било да се надява да го убеди, че жената, която обича, е просто гнусна алчна кучка.
Обаче дългият им нощен разговор, опитите им да проумеят случващото се, да схванат същността на поредния етап от войната — те бяха изиграли ролята си. Игор се бе отърсил от мъчителните си терзания. Игор отново беше в строя.
Нима Хесер беше разчитал точно на това?
Но тогава цялото му поведение, включително и тази сцена, беше премислено и преднамерено!
Нали все пак шефът бе прав, а Игор просто е в състояние на умопомрачение…
— Хесер, има нещо, което нямаш право да искаш дори ти! — изведнъж каза Игор. Изрече го рязко. С пробудила се ярост. С живец в гласа.
— Да, разбира се, капитан Игор Теплов. — Гласът на Хесер беше студен като лед. — Нямам! А кой имаше право да изисква от теб през ноември четиридесет и втора да плуваш под град от куршуми в Днепър? А кой имаше право…
— Това е друго!
— Защо пък? — Хесер стана и отиде при Игор. Пак застина пред него — дребен, по-нисък с една глава, съсухрен и съвсем неприличащ на герой. — Аз ли да ти обяснявам, Теплов, какво иска войната? Тя първо изяжда не телата, а душите! И ти го знаеше, когато в славния град Берлин кълцаше с ножа си онзи нещастен сополанко от „Хитлерюгенд“, за да издаде приятелите си!
Игор трепна, сякаш го бяха зашлевили.
— Съвест… любов… чест… — замислено промълви Хесер. — Никой няма право да те принуждава да вървиш против съвестта си. Никой няма право да те придумва да изневериш на честта си. Никой. Прав си. Но ние правим и това! По собствена инициатива. Когато от едната страна на везните са нашата любов, съвест, чест, а от другата — милион влюбени, съвестни, честни. Не сме ангели, това не е за нас. И аз разбирам болката ти, повярвай! Но погледни Алишер! И се опитай да разбереш неговата болка! Попитай Антон какво мисли за любимата ти! И Светлана също!
— Не мога да осъждам Игор — тихо каза Светлана. — Да ме прощавате, шефе. Прости ми и ти, Алишер. Може би съм глупачка… и съм недостойна да работя в Патрула. Само аз мога да разбера всички ви.
Тя каза това тихо, без никакви пози, но Хесер замълча, сепна се и се отдръпна от Игор. Разпери ръце:
— Та нима аз не разбирам…
В стаята увисна тежка, лепкава тишина.
— Хесер, когато дългът го налагаше, аз изпълнявах заповедите — изведнъж каза Игор. — Честно и докрай. Въпреки… своите мисли и своите чувства. Но дългът ми е изпълнен. Докрай.
— Не. Виж, тук не си прав, Игор. — Хесер се разходи из стаята, извади от джоба си пура. Огледа я, намръщи се, върна я обратно и извади пакет „Пал Мал“. Смачка го, ядосано махна с ръка… — Ти си нужен на Патрула. Нужен си на всички ни. Нужен си на мен.
— Аз съм нужен на Светлана… — небрежно отбеляза Игор.
— На Светлана, Алишер, Иля, Семьон, Мечката — на всички нас! — произнесе като скоропоговорка Хесер. — Разбира се!
Игор се усмихна, сякаш примирявайки се с необходимостта да не казва нещата докрай. И изведнъж уточни с делови, сериозен тон.
— За колко дълго?
— Най-много за двайсетина години — съвсем спокойно, сякаш бе очаквал този въпрос, отвърна Хесер.
— Ти се надяваш, че за това време ще престана да обичам Алиса, така ли, Хесер? — попита Игор.