— И на това също — призна си Хесер. — Но ти си нужен на Патрула именно сега. В близките години.
— Какво се иска от мен, Хесер?
— Да не ни пречиш, Игор! Ще се опитаме да те измъкнем. И ще те измъкнем — повярвай ми, ако поне ти не ни пречиш… а още по-добре — ако мъничко ни помогнеш.
Игор се замисли. После каза:
— Аз няма да обвинявам Алиса Доникова, че ме е омагьосала. Това не е истина.
— Но можеш да изкажеш предположение, че срещата ви е била нагласена от московския Дневен патрул, нали така?
— Мога — кимна Игор. — Най-вероятно е било точно така.
— Това е всичко. — Хесер разпери ръце. — За нищо повече не те моля.
Той наистина изглеждаше доволен. Антон се изкашля. Изчака Хесер да го погледне. И каза:
— Борис Игнатиевич, аз също искам да ви помоля за една услуга. Обяснете каква роля играе Игор в новата ви интрига.
— Само Игор ли?
— Да. За какво сме ви нужни Светлана, аз и девоната Алишер — и без това се знае.
Замрелият в ъгъла млад узбекски маг трепна.
— Добра млада смяна расте… — уморено рече Хесер. — Досетлива. Само дето е и глупава…
Той направи пауза, оглеждайки събралите се. После поклати глава. Антон усети как наоколо се разпространява Сила. Запълва, залива стаята. Като еластична стена отблъсква, избутва навън нещо…
— Не мога да отговоря — изненадващо призна Хесер. — Не мога по една проста причина…
— Защото ние ще откажем да сътрудничим, така ли? — рязко попита Антон.
Хесер поклати глава.
— Не — каза той. — Тъкмо обратното. Кълна се в Светлината, че случващото се няма да причини зло на никой от вас. Нито в магическата, нито в човешката същност… Напротив, вие ще започнете да сътрудничите с истински, искрен хъс. Но…
Сега той претегляше всяка дума.
— Наистина, сега се осъществява финалната операция на Нощния патрул на Москва. За съжаление, това е финална операция и на Дневния патрул. От постъпките на всички седящи тук, точно както от постъпките на противниците ни зависи… зависи твърде много. И ние, и нашите врагове — всички предприемаме своите стъпки. Те може да са неудачни, погрешни. Но победата ще е за онзи, който последен направи правилната стъпка!
— Победителите не ги съдят — съгласи се Антон. — А на фигурите на шахматната дъска не им се дава правото да правят самостоятелни ходове.
— Ходът на всеки от вас лесно ще бъде пресметнат от Завулон! — изрева Хесер. — И не се заблуждавай, Антоне, това, че си блъснал колата си в Огледалото, не е било непредвидена стъпка! Да, тя беше удачна! Да, това беше най-малката злина! Но и тя беше очаквана. И от Завулон… и от мен.
Той си пое дъх и продължи вече по-спокойно:
— Момчета… за мен вие не сте фигури върху шахматна дъска. Повярвайте ми. Не сте и инструменти.
— Но една от нас — Светлана се усмихна, съзнавайки колко смешно звучи тази фраза в мъжка компания — е средство за изготвянето на инструмента, нали така?
Антон не я попита как се е досетила. Може би също беше чертала схеми — скришом дори от него? Или все пак беше успяла да го почувства, когато нейната Сила все още е била с нея?
Хесер си замълча и се навъси. Май размишляваше… И в същото време Антон разбра, че защитната обвивка наоколо се засилва до почти немислими размери. Къде беше границата на Силата при Великите магове? И имаше ли за тях изобщо граница?
— Добре — кимна Хесер. — Права си, Светлана… но само отчасти… А, Светлина и Мрак!
Той се отпусна в креслото. Все пак извади цигарите и запали. Едва след като си дръпна два-три пъти, заговори отново:
— Светлана, ти си Велика Вълшебница. Такива се раждат веднъж на няколко века. Потенциално може би си по-силна от Олга… Но твоята ценност за Светлите — имам предвид не само нашия Патрул, но и Светлите изобщо — е в това, че ти можеш да станеш майка на месия.
— След като Олга пренаписа моята Книга на Съдбата — каза Светлана.
— Не. Не след това. Невъзможно е да се пренапише съдбата на един Различен със същата лекота, като съдбата на обикновен човек. Всичко е било предопределено първоначално. Ние само коригирахме някои детайли. Минимални. Които не се отнасят нито до теб, нито до бъдещото… предполагаемо дете.
— Какви? — В гласа на Светлана най-сетне започна да се долавя ярост. Дълго сдържана ярост. Сега Антон изпита желание да крещи — пръстите й се бяха впили в дланта му.
— Само датата! — Не, Хесер нямаше намерение да отстъпва на Светлана и беше също толкова напорист. — Нищо друго, освен датата! Две хиляди години след Рождество Христово — връхната точка на човешката вяра в пришествието на месията!
— Много благодаря — изрече Светлана със звънтящ от ярост глас. — Значи сте решавали кога и от кого ще ви го родя?
— Първо, защо „него“? — поинтересува се Хесер.
Антон, който тъкмо се канеше да вметне нещо в разговора, главно по повод уточнението на Светлана „от кого“, се задави с подготвената си реплика. Ръката на Светлана също омекна.
— За едни решават мама и тате, за други — пияният акушер, за трети — чашата водка в повече — меланхолично промълви Хесер. Вече нямаше нужда да казва „второ“. — Светлана, миличка! Да се играе с такива Сили, с такава предопределеност, е опасно! Дори аз не се опитвам! Може би ти е писано да родиш дъщеря, която ще стане грандиозна фигура във войната на Светлината и Мрака! Думата й ще променя мирозданието, думата й ще кара грешниците да се разкайват, най-великите магове на Мрака ще падат на колене пред нея, когато я видят!
— Товае само вероятност… — прошепна Светлана.
— Разбира се, няма Съдба — и за съжаление, и за щастие. Но можеш да ми вярваш, че старият, уморен маг ще направи всичко възможно, за да я въплъти в живота.
— По-добре да бях останала човек… — прошепна Светлана. — По-добре…
— А ти виждала ли си наскоро икони? — попита Хесер. — Погледни Мария в очите и си помисли защо те винаги са тъжни?
В стаята беше много тихо.
— Вече ви казах повече, отколкото имах право. — Хесер виновно разпери ръце и на Антон за пръв път му се стори, че той изобщо не играе. — Казах ви го, като с единия крак престъпих границата на допустимото. Вие решавате. Помислете си кой е фигура в тази игра и кой е… разумна личност, способна да превъзмогне измислените обиди!
— Измислени ли? — с горчивина попита Светлана.
— Когато са ти обяснявали, че трябва да си миеш ръчичките след играта в пясъка, или са те карали да си вържеш панделка на плитчицата — това също е било посегателство срещу съдбата ти — каза Хесер. — И според мен — обосновано.
— Вие не сте ми баща, Борис Игнатиевич! — каза Светлана.
— Да. Разбира се. Но за мен всички вие сте мои деца… — Хесер въздъхна. — Ще ви почакам в хола… по-точно ние с Алишер ще ви почакаме. Ако поискате, елате.
Той излезе, а девоната го последва като сянка. Пръв заговори Игор:
— Най-обидното е, че за някои неща той е прав.
— Ако на теб ти бяха казали, че ти си длъжен да родиш месия, щях да те питам кой е прав! — рязко отвърна Светлана.
— Мен това съвсем би ме… затруднило… — смутено призна Игор.
Антон се усмихна пръв. Погледна Светлана и каза:
— Слушай… аз си спомням как се възмущаваше колко е несправедлива съдбата — че децата на Различните най-често са обикновени хора…
— Ама аз се възмущавах абстрактно… — Светлана плесна с ръце. — Момчета, при вас тук май е задимено…
Игор мълчаливо й подаде цигара.
— Защо всичко се прави така, зад гърба? — жално попита Светлана, запалвайки цигарата. — Пък и каква… майка на месия става от мен? При това на месия от женски пол!
— Е, месия е просто подходящият термин — каза Игор. — Отпусни се.
— Аз не съм девственица! — мрачно съобщи Светлана. — И изобщо… не се смятам за образец на добродетелността…
— Не прави ненужни аналогии.
Странна работа, Игор сякаш се беше успокоил. Наистина. И даже се беше взел в ръце.
— Антоне, поне ти кажи нещо! — не издържа Светлана и го погледна. — Какво, всичко това не те ли засяга?
— Много се надявам, че ме засяга пряко — отвърна Антон. — И мисля, че сега трябва да отидем при Хесер. И на него сега не му е лесно — да седи и да чака.
— Той вече знае всичко… предварително… — Светлана се извърна.
— Не. Не знае. Ако ние наистина не сме пешки, не знае.
Слабо звъннаха струните на китарата. Игор, облегнат до стената, взе инструмента в ръце. Запя толкова тихо, че и на Светлана, и на Антон им се наложи да замълчат.