— Много благодаря — изрече Светлана със звънтящ от ярост глас. — Значи сте решавали кога и от кого ще ви го родя?
— Първо, защо „него“? — поинтересува се Хесер.
Антон, който тъкмо се канеше да вметне нещо в разговора, главно по повод уточнението на Светлана „от кого“, се задави с подготвената си реплика. Ръката на Светлана също омекна.
— За едни решават мама и тате, за други — пияният акушер, за трети — чашата водка в повече — меланхолично промълви Хесер. Вече нямаше нужда да казва „второ“. — Светлана, миличка! Да се играе с такива Сили, с такава предопределеност, е опасно! Дори аз не се опитвам! Може би ти е писано да родиш дъщеря, която ще стане грандиозна фигура във войната на Светлината и Мрака! Думата й ще променя мирозданието, думата й ще кара грешниците да се разкайват, най-великите магове на Мрака ще падат на колене пред нея, когато я видят!
— Товае само вероятност… — прошепна Светлана.
— Разбира се, няма Съдба — и за съжаление, и за щастие. Но можеш да ми вярваш, че старият, уморен маг ще направи всичко възможно, за да я въплъти в живота.
— По-добре да бях останала човек… — прошепна Светлана. — По-добре…
— А ти виждала ли си наскоро икони? — попита Хесер. — Погледни Мария в очите и си помисли защо те винаги са тъжни?
В стаята беше много тихо.
— Вече ви казах повече, отколкото имах право. — Хесер виновно разпери ръце и на Антон за пръв път му се стори, че той изобщо не играе. — Казах ви го, като с единия крак престъпих границата на допустимото. Вие решавате. Помислете си кой е фигура в тази игра и кой е… разумна личност, способна да превъзмогне измислените обиди!
— Измислени ли? — с горчивина попита Светлана.
— Когато са ти обяснявали, че трябва да си миеш ръчичките след играта в пясъка, или са те карали да си вържеш панделка на плитчицата — това също е било посегателство срещу съдбата ти — каза Хесер. — И според мен — обосновано.
— Вие не сте ми баща, Борис Игнатиевич! — каза Светлана.
— Да. Разбира се. Но за мен всички вие сте мои деца… — Хесер въздъхна. — Ще ви почакам в хола… по-точно ние с Алишер ще ви почакаме. Ако поискате, елате.
Той излезе, а девоната го последва като сянка. Пръв заговори Игор:
— Най-обидното е, че за някои неща той е прав.
— Ако на теб ти бяха казали, че ти си длъжен да родиш месия, щях да те питам кой е прав! — рязко отвърна Светлана.
— Мен това съвсем би ме… затруднило… — смутено призна Игор.
Антон се усмихна пръв. Погледна Светлана и каза:
— Слушай… аз си спомням как се възмущаваше колко е несправедлива съдбата — че децата на Различните най-често са обикновени хора…
— Ама аз се възмущавах абстрактно… — Светлана плесна с ръце. — Момчета, при вас тук май е задимено…
Игор мълчаливо й подаде цигара.
— Защо всичко се прави така, зад гърба? — жално попита Светлана, запалвайки цигарата. — Пък и каква… майка на месия става от мен? При това на месия от женски пол!
— Е, месия е просто подходящият термин — каза Игор. — Отпусни се.
— Аз не съм девственица! — мрачно съобщи Светлана. — И изобщо… не се смятам за образец на добродетелността…
— Не прави ненужни аналогии.
Странна работа, Игор сякаш се беше успокоил. Наистина. И даже се беше взел в ръце.
— Антоне, поне ти кажи нещо! — не издържа Светлана и го погледна. — Какво, всичко това не те ли засяга?
— Много се надявам, че ме засяга пряко — отвърна Антон. — И мисля, че сега трябва да отидем при Хесер. И на него сега не му е лесно — да седи и да чака.
— Той вече знае всичко… предварително… — Светлана се извърна.
— Не. Не знае. Ако ние наистина не сме пешки, не знае.
Слабо звъннаха струните на китарата. Игор, облегнат до стената, взе инструмента в ръце. Запя толкова тихо, че и на Светлана, и на Антон им се наложи да замълчат.
Игор свали китарата и внимателно я сложи на креслото. Така оставят музикалните инструменти, когато са сигурни, че ще се върнат след малко.
— Да тръгваме, а?
Едгар влезе в заседателната зала на Трибунала пръв от Тъмните. Както подобава. Едновременно с Антон, който влезе през отсрещната врата. Те учтиво сведоха глави за поздрав. Едгар не изпитваше лоши чувства към Светлия и разчиташе на същото от отсрещната страна.
Да, в сравнение с малката занемарена стаичка в МГУ тази зала впечатляваше! Европа си е Европа!
Каменни сводове — тежки, потискащи и едновременно с това създаващи усещането за защитеност и спокойствие. Обикновен метален полилей — но с двеста-триста свещи, и Едгар беше готов да се закълне, че те горят поне от век. Разправяха, че отделът на Инквизицията в Берн се е помещавал в ултрамодерна сграда. Пражкият отдел, тъкмо обратното, беше в древно здание.