Накратко казано, не човек, а въплътена мечта на Светлите.
— Много ми е приятно да се запознаем — казах аз. — Толкова отдавна мечтаех да попадна в „Артек“. Жалко, че стана при такива обстоятелства…
Пьотър рече с въздишка.
— Да, така е. Всички ние се притесняваме за Настенка… Приятелки ли сте?
— Не. — Аз поклатих глава. — Аз съм от по-долните курсове. Честно казано, дори не си спомням как изглежда…
Пьотър кимна и започна да разглежда документите ми. Срещата с Настя не ме плашеше, по-скоро тя щеше да си спомни как изглеждам аз — Завулон винаги изпипва внимателно дребните детайли. Ако в самия „Артек“ няма нито един Различен, значи тук се е отбил някой от Ялта или Симферопол, доближил се е за миг до Настя… и сега тя ще си спомни, че ме е виждала.
— Работили ли сте вече като отрядна ръководителка?
— Да, но… разбира се, не в „Артек“.
— Е, и какво? — Пьотър сви рамене. — Персоналът е две хиляди и триста човека, само това е различното.
Тонът, с който изрече тези думи, не се връзваше много с тях. Той се гордееше с „Артек“, толкова много, сякаш сам го беше основал; сякаш лично, с автомат в ръце го бе отбранявал от фашистите, сякаш сам бе строил сградите и садил дърветата.
Усмихнах се, като с целия си вид исках да кажа: „Не вярвам, но от учтивост ще си замълча.“
— Настя работи в „Лазурни“ — каза Пьотър. — Ще ви изпратя дотам, така или иначе тя вече трябва да става. В пет сутринта оттук тръгва кола за Симферопол… Вие как пътувахте, Алиса?
— Нормално — казах аз. — С кола.
Пьотър леко се навъси.
— Сигурно са ви одрали кожата?
— А, не, беше нормално — излъгах аз.
— При всички случаи това е донякъде рисковано — допълни Пьотър. — Млада, красива девойка, сама през нощта с непознат шофьор.
— Двама бяха — рекох аз. — И бяха увлечени от общуването помежду си.
Пьотър не разбра и каза с въздишка:
— Не аз съм този, който ще ви учи, Алиса, вие сте зрял, вече изграден човек. Но разберете — всичко се случва! „Артек“ е територия на детството, територия на любовта, дружбата, справедливостта. Това е малкото, което успяхме да опазим! Но извън лагера… има всякакви хора.
— Има всякакви хора… — съгласих се аз смирено. Учудващо бе с каква искрена вяра произнасяше изпълнените с патос думи! Май наистина си вярваше.
— Е, добре. — Пьотър се изправи и с лекота вдигна сака ми. — Да вървим, Алиса.
— Мога и сама, само ми покажете пътя…
— Алиса! — Той поклати с укор глава. — Ще се изгубите! Та нашата територия е с площ две хиляди петстотин и осемдесет декара! Да тръгваме.
— Да. Дори Макар малко се изгуби — съгласих се аз.
Пьотър вече стоеше при вратата, но при тези мои думи рязко се обърна.
— Макар ли? Едно около петнайсетгодишно момче? Пак е бил при портала?
Кимнах смаяно.
— Ясно… — сухо рече Пьотър.
Излязохме в топлата лятна нощ. Вече се зазоряваше, той извади от джоба си фенерче, но не го включи. Поехме по някаква пътечка надолу към брега.
— Не са наред нещата с този Макар — отрони Пьотър в движение.
— Защо?
— Малко време му трябвало за сън… виждате ли… — Пьотър се разсмя, но си личеше, че не му е весело. — Ту ще избяга на портала, при охраната, ту до морето или изобщо извън територията.
— Мислех, че е нещо като постови на портала…
— Алиса!
Този тип реплики се удаваха великолепно на Пьотър. Само с едно изречено на глас име той успяваше да пресъздаде маса емоции.
— През нощта децата трябва да спят! А не да стоят на пост… при входа на лагера, при вечния огън или където и да било… И всички нормални деца през нощта спят, след като преди това са се налудували, както се полага. Цял ден такава игра пада, че…
Под краката му изхрущя чакъл, слязохме от плочките на пътеката. Изух сандалите си и тръгнах боса. Беше приятно да се върви по твърдите прохладни камъчета.
— От една страна, може да се нахока охраната — разсъждаваше на глас Пьотър. — За да гонят момчето оттам. И какво тогава? Да го връзваме за леглото през нощта? Нека по-добре седи при възрастните, да го наглеждат, отколкото да се къпе сам, през нощта, в морето…
— А той защо прави така?
— Казва, че му било достатъчно да спи по три часа на ден — в гласа на Пьотър се появи някакво съжаление. Той явно беше от онези, с които е по-интересно да се приказва по телефона или в тъмното — мимиката му беше елементарна, лицето — пълна скука, но за сметка на това гласът му беше толкова богат на интонации! — И ако се съди по това колко се движи денем, сигурно толкова време му е достатъчно. Само че нали работата не е в това…