— А в какво? — Аз разбрах, че очаква да го попитам.
— Не иска да пропусне нито минута от това лято, от „Артек“, от детството си. — Сега Пьотър беше по-скоро замислен. — За пръв и последен път е в „Артек“, а какво хубаво е видял в живота си?
— Как така — за пръв и последен път? Това момченце каза…
— Той е израснал в сиропиталище — обясни Пьотър. — Пък и вече е голям. Едва ли ще успее да дойде отново при нас. Сега едно дете, разбира се, може да идва в „Артек“ колкото пъти си иска, но това става с пари, а благотворителните смени…
Аз чак изостанах с една крачка:
— От сиропиталище? Но той толкова убедително…
— Те всички говорят убедително — спокойно отвърна Пъотър. — Сигурно нещо много бомбастично? Родителите им са бизнесмени, по три пъти годишно идват в „Артек“, а есента се канят да ходят на почивка в Хаваите… Нали искат да си повярват, затова фантазират. Дребосъците — постоянно, по-големите — по-рядко.
— Не бих казала.
— На тази възраст все още не умеят да изразяват симпатията си… — изрече много сериозно Пьотър. — Изобщо, любовта и омразата могат лесно да се объркат, а в детството… И знаете ли, Алиса… имам една малка забележка…
— Да?
— Вие сте много красива девойка, а ние все пак сме в детски лагер, в който има доста големи момчета. Не ви моля да не се гримирате и всичко останало… Но се постарайте да не носите минипола. Прекалено е къса.
— Не е къса полата — невинно отвърнах аз. — Краката ми са дълги.
Пьотър ме погледна накриво и поклати глава с упрек.
— Извинявай, пошегувах се — побързах да кажа аз. — Разбира се, че няма да нося такава пола. Имам дънки, шорти, дори дълга пола. И банският ми костюм е много затворен!
Продължихме пътя си в мълчание.
Не знам за какво мислеше Пьотър. Може би разсъждаваше за несъвършенството на света. Той ги умее тези работи.
А аз се усмихвах, спомняйки си колко добре ме беше преметнал хлапакът.
Виж, той е наш бъдещ съратник.
Бъдещ Тъмен.
Дори да не е Различен и да му е писано да изживее скучен човешки живот, все едно, такива като него са нашата опора.
Работата дори не е в погодения номер, разбира се. Светлите също обичат да спретват шеги. А виж, онова, което поражда в хлапака подобни шегички — да отведе насред парка и да зареже там непознаващата местността жена, гордо да изпъчи хилавите си гърди и да се престори на радващо се на благополучие дете от проспериращо семейство… То е наше.
Самотата, отчуждението, презрението или съжалението на околните са неприятни чувства. Но именно те раждат истинските Тъмни. Хора или Различни, белязани с печата на собственото достойнство, надарени с гордост и стремеж към свобода.
Какво ще излезе след време от едно дете на осигурени хора, което наистина прекарва всяко лято почивката си на морето, което учи в добра гимназия, прави сериозни планове за бъдещето, притежава познания за етикета? Въпреки общоприетите схващания едва ли ще се сближи с нас. Е, не е задължително да се присъедини към Светлите. Ще се люшка цял живот като парче фъшкия във водата — дребни мизерии, дребни удоволствия, любима жена и любима любовница, номера за елиминиране на шефа, за издигане на своя човек… Сивота. Нищожество. Дори не враг, ама не и съюзник. Защото един истински Светъл, трябва да се признае, поражда уважение. Дори да ни се противопоставя, дори целите му да са недостижими, а методите — нелепи, той е достоен противник. Като Семьон или Антон от Нощния патрул…
Така наречените добри хора са еднакво далече и от нас, и от Светлите.
Виж, вълчетата единаци като Макар — те са нашата опора.
Той ще расте, като със сигурност ще знае, че му предстои борба. Че е сам срещу всички, че не си струва да очаква съчувствие или помощ, както и да се хаби за неща като жалост и милосърдие. Няма да му хрумне да облагодетелства целия свят, но и няма да прави дребни мизерии на околните, ще изгради и волята, и характера си. Няма да остави магарето си в калта. Ако има заложбите на Различен, изключително редкия и непредсказуем талант да влиза в Сумрака — единственото, което ни отличава от хората — той непременно ще се присъедини към нас. Но дори и да си остане човек, със сигурност ще помага неволно на Дневния патрул.
Както и много други като него.
— Насам, Алиса…
Доближихме се до малка постройка. Тераса, отворени прозорци, в единия от тях — слаба светлина…
— Това е бунгало — уведоми ме Пьотър, — В „Лазурни“ има четири тухлени вили и осем бунгала. Знаете ли, според мен през лятото е много по-приятно да се живее тук.
Той сякаш ми се извиняваше за това, че аз и моите питомци ще живеем в бунгало. Аз не се стърпях: