— Ами през зимата?
— През зимата никой не живее тук — строго каза Пьотър. — Независимо че зимите ни са топли, условията за живот все пак щяха да са неподходящи за децата.
Преминаването към канцеларски език също не му се удаде лесно. Той сякаш изнасяше лекция на притеснено мамче — „температурата е приятна, условията за живот са комфортни, храната е балансирана“.
Качихме се на терасата. И аз усетих, че ме обзема лека възбуда.
Май… май вече усещам… онова…
Оказа се, че Настя е дребничка и мургава, с нещо татарско в чертите на лицето. Симпатична девойка, само че сега по изражението й личеше, че е прекалено разтревожена и напрегната.
— Здравей, Аля… — кимна ми тя като на стара познайница. Донякъде си беше така — явно й бяха внушили лъжливи спомени. — Виждаш ли как се получи…
Отказах се да разглеждам стаичката — така или иначе вътре нямаше нищо особено. Обикновена стаичка на пионерска ръководителка: легло, шкаф, маса и стол. Малкият хладилник „Морозко“ и евтиният черно-бял телевизор изглеждаха като някакъв лукс.
Впрочем аз нямах претенции…
— Всичко ще бъде наред, Кастя — лицемерно обещах аз. Девойката уморено кимна, както сигурно го беше правила през цялото изминало денонощие.
— Добре, че дойде толкова бързо. — Тя вдигна от пода предварително приготвения сак, моментално поет от Пьотър. — Нали си работила и преди в „Артек“?
— Не.
Настя се понамръщи. Сигурно онзи, който й беше внушил спомена, беше объркал нещо, но сега тя нямаше време да се задълбава.
— Ще успея ли да хвана сутрешния самолет? — попита тя. — Петя, колата до Симферопол ли отива?
— След час си там — кимна Пьотър.
Бившата отрядна ръководителка отново насочи вниманието си към мен:
— Вече си взех довиждане с момичетата — информира ме тя. — Така че… никой няма да се учуди. Кажи на всички, че много ги обичам и че задължително… ще се опитам да се върна.
За миг в очите й проблеснаха сълзи — изглежда, тя проумя една от евентуалните причини за скорошното си завръщане.
— Настя… — Аз я прегърнах през раменете. — Всичко ще е наред, майка ти ще оздравее.
Дребното личице на Настя се смръщи в болезнена гримаса.
— Ама тя никога не е боледувала! — сякаш нещо у нея се отприщи. — Никога!
Пьотър деликатно се изкашля. Настя сведе очи, замълча.
Разбира се, имаше различни начини бързо да ме пратят на работа в „Артек“. Но Завулон винаги е предпочитал най-простите. Майката на Настя внезапно получи тежък инфаркт, така че момичето се връща по спешност в Москва, а на нейно място от университета изпращат друга студентка. Всичко е елементарно.
Най-вероятно майката на Настя така или иначе би се сдобила с инфаркт, може би след една или пък след пет години. Завулон винаги грижливо пресмята баланса на силите. Предизвикването на инфаркт у една напълно здрава жена е намеса от четвърта степен, което автоматично дава на Светлите право да си послужат в отговор с магия със същата сила.
Почти е сигурно, че майката на Настя ще оцелее. Завулон не е склонен да прибягва до безсмислена жестокост. Защо да убива жената, след като необходимият ефект се постига само с една тежка болест?
Така че аз бих могла да успокоя предшественичката си. Само дето би се наложило да й разкажа твърде много.
— Ето я тетрадката, записах тук някои неща… — Настя ми подаде тънка училищна тетрадка с шарена подвързия, на която се мъдреше популярен певец, който се хилеше глупаво на сцената. — Това са… дреболии, но може да са ти от полза. Към някои момичета е необходим по-специален подход…
Кимнах. А Настя изведнъж махна с ръка:
— Ама какво ли те занимавам? Ти ще се справиш прекрасно.
И въпреки това тя отдели около петнайсет минути, за да ме въведе в тънкостите на дневния ред, да ме моли да обърна специално внимание на някакви момичета, които твърде рано за възрастта си флиртуват с момчетата, посъветва ме да не настоявам за тишина след сигнала за лягане — „петнайсет минути са им достатъчни, за да се наприказват, максимумът е половин час…“
Настя млъкна едва след като Пьотър безмълвно й посочи часовника. Целуна ме по бузата, грабна чантичката си и някаква картонена кутия — май щеше да носи плодове на болната си майка?
— Късмет, Алиса…
И най-накрая останах сама.
На леглото имаше купчинка чисти чаршафи. Малката лампа под обикновения стъклен абажур светеше мъждиво. Стъпките на Пъотър и Настя и тихият им разговор бързо отшумяха.
Останах сама.
Не, не съвсем сама. Зад двете тънки стени, на пет крачки нататък по коридора, спяха осемнадесет момиченца на десет-единайсет години.