Разтреперих се. От нерви. Сякаш отново бях ученичка, която за първи път се опитва да дръпне чужда сила. Сигурно на мое място така би се тресъл Хумберт на Набоков.
Впрочем, в сравнение с онова, което се канех да предприема сега, неговите страсти по нимфетките бяха наистина детски лудории…
Угасих лампата и излязох на пръсти в коридора. Колко ми липсваха способностите на Различна!
Значи щеше да се наложи да се възползвам от онова, което ми е останало от човешките…
Коридорът беше дълъг, а подът скърцаше. Протритата пътечка не помагаше, стъпките ми с лекота можеха да бъдат чути. Цялата ми надежда беше момичетата още да спят и да сънуват сънища в този предутринен час…
Обикновени, искрени, простички детски сънища.
Открехнах вратата, влязох в спалнята. Кой знае защо очаквах да заваря нещо казионно, подобно или на сиропиталище, или на болница — легла от желязо, мъждива светлина на дежурната лампа, евтини перденца и спящи в стойка „мирно“ деца…
Но всичко беше много сладко. Светлина идваше само от уличния фенер навън. Полюшваха се леки сенки, през отворения прозорец полъхваше свежо на морския вятър, ухаеше на някакви полски цветя. В ъгъла просветваше матово екранът на изключения телевизор, по стените имаше рисунки — направени с акварел и моливи, ярки и радостни дори в полумрака.
Момичетата спяха.
Отвити или тъкмо обратното, завити презглава с одеялата. Грижливо подредили всичко в нощните шкафчета или разхвърляли по таблите на леглата си и по столовете неизсъхналите бански костюми, полички, дънки, чорапи. След нощна разходка из спалнята един добър психолог би си съставил цялостно впечатление за момичетата…
На мен това не ми трябваше.
Бавно вървях между леглата. Оправях провисналите одеяла, вдигах отпуснатите до пода ръце и крака. Момичетата спяха непробудно. Непробудно и без да сънуват…
Провървя ми едва при седмата хлапачка. Около единайсетгодишна, пълничка, русокоса. Обикновено момиче, което тихо хленчи насън.
Което сънува кошмар.
Коленичих до леглото. Пресегнах се и докоснах челото й. Лекичко, с крайчетата на пръстите.
Усетих Силата.
Сега, когато бях изгубила способностите си на Различна, не бих успяла да разчета един обикновен сън.
Друго нещо е, когато чувстваш възможността да се захраниш. Всичко става на ниво животински реакции, като смукателния рефлекс при бебетата. И аз видях…
Това беше лош сън. Момиченцето сънуваше, че си заминава у дома, че смяната още не е приключила, а нея я прибират, защото майка й се е разболяла, и баща й, мрачен, намръщен, я влачи към автобуса и тя дори не е успяла да си вземе довиждане с приятелките, не се е изкъпала за последно в морето и не е взела някакви много важни за нея камъчета… Дърпа се, моли баща си да изчака, а той все повече и повече се ядосва… и тихо разправя нещо за позорното поведение, че не върви да бие едно толкова голямо момиче, но щом се държи така, нека забрави за обещанието му да не я налага повече с каиша…
Сънят наистина беше кошмарен. Отпътуването на Настя беше повлияло силно на хлапачките…
И всеки би се опитал да помогне в този момент на малката.
Човекът би започнал да я гали по главата, тихо да й говори някакви хубави думи, може би да й пее люлчина песен… С една дума, би се опитал да прекъсне съня.
Светлият Различен би използвал Силата си, за да преобърне наопаки нещата в съня, да направи така, че бащата да се засмее и да каже, че майката е оздравяла и да се затича заедно с момиченцето към лагера… Би извършил подмяна на жестокия, но реален сън със сладникава лъжа.
Но аз съм Тъмна.
И направих каквото можах. Изпих Силата й. Всмуках в себе си и навъсения баща, и болната майка, и завинаги изгубените приятелки, и забравените морски камъчета, и позорния бой с каиша…
Момиченцето изписука тихо, като настъпено мишле и започна да диша равномерно и спокойно.
В детските сънища Силата е малко. Та това не е ритуалното убийство, с което заплашвахме Светлите и което наистина дава чудовищно количество изригнала енергия. Това са сънища. Просто сънища.
Подхранващ булъон за една болна вещица…
Изправих се на крака. Леко ми се виеше свят. Не, засега не бях се сдобила отново с изгубените способности. Щяха да ми потрябват десетки такива сънища, за да се запълни зейналата пропаст.
Никое друго момиче не сънуваше. Не, едното сънуваше, но нейният сън не ми вършеше работа — беше глупав момичешки сън за някакво луничаво момче, което й беше подарило поредното глупаво камъче с дупка, наричано „кокоши бог“. Какво пък — на кокошките се полага да имат кокоши богове…