Постоях до леглото на това момиче — може би най-развито от всички, дори гърдите й вече бяха леко набъбнали. Няколко пъти я докосвах по челото, опитвайки се да намеря поне нещичко. Празнота. Море, слънце, плаж, водни пръски и същото онова момче. Нито капка злоба, ревност, тъга. Тук можеше да почерпи Сила един светъл маг, да изпие съня й — и да си тръгне доволен. Обаче аз нямах работа при нея.
Нищо, пак ще дойде вечерта, а след нея — нощта. И при моята пухкава донорка ще се върне предишният кошмар — аз бях поела целия й страх, но не бях отстранила причините му. Кошмарът ще се върне и аз пак ще й помогна. Главното е да не прекаля, да не докарам момичето до истински нервен срив, нямам право на това. Тук вече ще намирисва на сериозна магическа намеса и ако в лагера има поне един наблюдател на Светлите, или да не дава Мрака, някой Различен от Инквизицията, ще си имам сериозни проблеми.
А аз нямам намерение да подвеждам повече Завулон!
Никога!
Колкото и да бе чудно, той ми беше простил случилото се миналото лято. Но прошка втори път нямаше да има.
В десет часа сутринта отидох на закуска с възпитаничките си.
Настя беше права — справях се чудесно.
Не, отначало, когато момичетата се събудиха, бяха резервирани. И как да не са, когато ръководителката, която вече са заобичали, заминава посред нощ при болната си майка и вместо нея в спалнята влиза друга девойка — непозната, чужда, която изобщо не прилича на Настя! Веднага усетих, че осемнайсетте чифта очи ме гледат с неприязън и дори с опасение, че всички те са заедно, а аз съм страничен човек.
Спасението беше в това, че момичетата бяха още малки, а аз бях красива.
Ако на тяхно място бяха момчета на същата възраст, външността ми не би изиграла никаква роля. На десетгодишните момчета им е далеч по-интересно и най-грозното кутре, отколкото дори най-голямата хубавица. Ако моите възпитаници бяха с две години по-големи, външността ми щеше да има обратно, вбесяващо въздействие.
Виж, за десетгодишните момичета една красива жена е обект на възхищение. У тях вече започва да се пробужда кокетството, желанието да бъдат харесвани, но те още не разбират, че не на всички е дадено да станат красиви, когато пораснат. Знам това, била съм същата и гледах настойницата си, вещицата Ирина Александровна, с широко отворени очи.
Така че бързо намерих с момичетата общ език.
Седнах на леглото до Олечка, която беше най-кротка и най-притеснителна от всички, ако се съди по записките в тетрадката. Поговорих с момичетата за Настя, колко е лошо, ако се разболее мама, за това, че не бива да се сърдят на Настя… тя толкова много е искала да остане при тях, но нали майката е най-важното нещо в живота!
Когато приключих, Олечка се разхлипа и се притисна към мен. Пък и в очите на останалите заблестяха сълзи.
Тогава им разказах за моя татко, за неговия инфаркт и че сега добре се справят с лечението на болестите на сърцето и че с майката на Настя всичко ще е наред. Помогнах на мургавото момиче от Казахстан, Гулнара, да си сплете две плитки — косата й бе разкошна, но както беше отбелязала Настя, момичето беше малко пипкаво. Малко поспорих с Таня от Петербург по въпроса как е по-интересно да се пътува до „Артек“ — с влак или със самолет и разбира се, признах правотата й — с влака е много по-забавно. Обещах на Аня от Ростов, че още вечерта ще се научи да плува, наместо да се плацика на плиткото. Обсъдихме слънчевото затъмнение, което се очакваше след три денонощия и съжалихме, че в Крим то няма да е съвсем пълно.
Когато отидохме на закуска, вече бяхме задружна и весела компания. Само дето Олга, „която не е Олечка, а задължително Олга“, и приятелката й Людмила леко се цупеха. Нямаше нищо чудно в това, защото и двете бяха сред любимките на Настя.
Нищо… след три дни всички щяха да ме обичат.
А наоколо наистина беше хубаво!
През август в Крим е страхотно. Долу в ниското блестеше морето, въздухът бе пропит с мириса на солена вода и цветя. Момичетата пищяха, тичаха напред-назад, блъскаха се. Сигурно не напразно в лагерите са били измислени хоровите изпълнения на популярни песни, съчетани с маршировки — когато пееш, няма начин да се разпискаш.
Но аз не умея нито едното, нито другото.
Аз съм Тъмна.
В столовата просто се подчиних на волята на възпитаничките си — те знаеха къде трябва да сядаме. Наоколо вдигаха шумотевица около петстотин деца на най-различна възраст, като при това успяваха да се хранят. Кротувах при момичешката си тайфа, опитвайки се да преценя обстановката. Каквото и да си приказваме, предстоеше ми да прекарам цял месец тук.
Ръководителите, дошли на закуска със своите отряди, бяха общо двадесет и пет на брой. Леката ми гордост от това, че толкова добре се справям с възпитаничките си, се изпари. Тези младежи и девойки изглеждаха като по-големи братя и сестри на момчетата и момичетата. Понякога строги, понякога нежни — но винаги авторитетни и любими.