Откъде ги намират такива?
Настроението ми започна да се разваля. Вяло чоплех подобието на тиганици от млян черен дроб, които бяха сервирани за закуска заедно с каша от елда и чаша какао, и с досада си мислех за незавидната участ на разузнавачките на чужда територия. Прекалено много бяха възторгът, усмивките, безобидните лудории наоколо. Тук е редно Светлите да обгрижват възпитаниците си, да внушават на децата ценностите на любовта и доброто, а не да се подхранвам аз, Тъмната.
Пълен фалш. Всичко е лакирано и лъщи от измамна позлата!
Разбира се, успокоявах себе си аз, ако погледна наоколо с погледа на Различна — могат да се променят много неща. Сред тези мили хора ще се намерят подлеци, извратеняци, злобари и равнодушни…
Само че това не е факт, нали така! Напълно е възможно и да не се намерят такива. Да се окаже, че всички до един са искрени — в онази степен, в която това е възможно. Че са искрени и че обичат с чиста любов децата, лагера, колегите си. Че тук наистина е резерват на идиоти, в какъвто Светлите мечтаят да превърнат целия свят.
А значи има поне някаква основа, на която се базират действията на Светлите…
— Здравейте…
Погледнах към хлапака, който минаваше покрай мен. Аха, стар познайник… — по-точно първият, с когото се запознах в „Артек“.
— Добро утро, Макар. — Хвърлих бегъл поглед към удареното му коляно. — А защо няма йод?
— Дребна работа, ще заздравее от само себе си — измърмори хлапакът. Гледаше ме с лека тревога — изглежда, се опитваше да разбере дали съм научила нещо за него, или засега съм в неведение.
— Бягай, защото няма да имаш време да се нахраниш… — усмихнах се аз. — Може би са ти достатъчни само три часа, за да се наспиш, обаче с храната нещата стоят по-различно. Тук храната също е от общ казан, но пък е вкусна…
Той бързо закрачи покрай масите. Разбра, че вече съм в течение — и на нощните му похождения, и на истинския му социален статус. Ако бях във форма, щях да поема голямо количество Сила…
— А ти откъде го познаваш, Алиса? — високо прошепна Олечка.
Направих тайнствена гримаса:
— Аз знам всичко за всички…
— Защо? — продължи да любопитства Олечка.
— Защото съм вещица! — с гробовен шепот съобщих аз.
Хлапачката радостно се разсмя.
Да, да, много смешно… особено защото това беше чистата истина… Леко разроших косата й и посочих с поглед пълната чиния.
Сега ми предстоеше и да издържа официалната част — да се запозная с ръководството на „Лазурни“. А после идваше ред на плажа… морето… за което вече си чуруликаха хлапачките.
И, честно казано, разбрах, че очаквам това със същия възторг като предстоящата нощ. Нека съм от Тъмните, но дори вампирите, въпреки мнението на еснафите, обичат морето и слънчевата светлина.
През миналата година, в края на лятото, отскочих до Юрмала. Не знам защо отидох точно там — може би съм имала желание да се озова на неуютно място. По тази линия ми провървя: миналият август се оказа дъждовен, студен, унил. Надменните латвийски келнери моментално започваха да говорят на руски, едва преценили каква е сметката, обслужването в хотела беше по съветски просто, въпреки всички четиризвездни претенции. Бродех из цяла Юрмала: дълго се застоявах в бирарията в Майори, разхождах се по мокрия пясък на пустия плаж, вечер ходех до Рига. Два пъти се опитаха да ме оберат, веднъж — да ме изнасилят. Развличах се както можех… притежавах способностите на Различна и нито един човек на света не можеше да ми навреди. Беше ми тъжно и празно на душата, за сметка на това имах колкото си искаш Сила.
А после ми писна от всичко. Отведнъж, за един ден. Може би заради двамата оперативни служители на Нощния патрул, които ме задържаха в Дзинтари и дълго се опитваха да ми припишат някакво несъществуващо престъпление с магия от трета степен. Те бяха безукорно учтиви и абсолютно непреклонни. Сигурно такива са били червените латвийски стрелци, а малко по-късно — „горските братя“. Много последователни хора са това латвийците — ако се захванат с някаква работа, вършат я докрай.
Успях да отхвърля обвиненията, те наистина бяха безпочвени. Но още на следващата сутрин хванах самолета за Москва. И цяло лято нито веднъж не успях да вляза в морето.
За сметка на това сега ми предстоеше да получа реванш.
Всичко вървеше нормално, всичко вървеше по реда си. Срещнах се с началничката на „Лазурни“ — много мила жена, делова и пестелива на приказки, в най-добрия смисъл на думата. Май се разделихме съвсем доволни една от друга.