Може би защото днес бях сложила летните дънки от фин плат, а не предизвикателната мини пола?
Най-накрая се попекох на слънце и се изкъпах. Плажът в „Артек“ беше чудесен, само да не беше тая врява на дечурлигата. Но какво да се прави, това си е неизбежно зло. Моите момичета съвсем професионално се обръщаха ту на една, ту на друга страна, за да почернеят равномерно. Почти половината имаха кремове срещу изгаряне и щедро си разменяха мазилата, така че не се предвиждаха вечерните главоболия с почервенели от слънцето гърбове и рамене.
Пък ако не се налагаше и да наглеждам хлапачките… Представих си как бих стигнала с плуване на поне два-три километра навътре в морето, за да разперя ръце и да полежа във водата… загледана в прозрачното небе, полюлявайки се върху вълничките, без да мисля за нищо, без да чувам нищо…
Ама не. Налагаше се да си отварям очите. Да уча Аня да плува и тъкмо обратното, да не позволявам на Верочка, която има първи разряд за възрастни, да плува навътре. Налагаше ми се да карам момичетата да отидат на сянка — кремът си е крем, а редът си е ред… Общо взето, ситуацията беше такава, че в добавка към прекрасното море бях получила осемнадесет капризни, кресливи, неуморни подаръчета. Само мисълта за днешната нощ ме караше да се усмихвам. Тогава щеше да настъпи моето време да си уредя сметките с най-големите досаднички — вече бях решила, че това ще са Верочка, Олга и Людмила! През тази нощ нямаше да се задоволя със събирането на случайни огризки от Силата. Щях да засея зърната, които ще дадат кълнове в техните сънища.
А после видях Игор.
Не, тогава още не знаех името му. Просто както си лежах на топлия пясък и поглеждах встрани, обърнах внимание на якия си връстник. Той се суетеше във водата със своите дребосъци — момчета на по десет-единайсет години. Хвърляше ги във водата, качваше ги на раменете си, за да послужи като трамплин — с една дума, забавляваше се на воля. Изобщо не беше почернял, но това кой знае защо му отиваше — заобиколен от мургавите детски тела, момъкът се открояваше като… като кралски бял слон, който снизходително шества покрай тълпата от тъмнокожи индийци…
Красив младеж.
Усетих сладко прималяване в слабините. Все пак, не сме се отдалечили чак толкова от хората. И въпреки че разбирах, че между Различните и хората зее чудовищна пропаст, че този момък не е за мен и няма да завържем никакви трайни отношения, все пак…
Харесвам такива като него: мускулести, руси, с интелигентни лица. И няма къде да се дяна.
Впрочем заслужава ли си да се дявам някъде?
Нали така или иначе се канех да си хвана гадже за лятото…
— Олечка, знаеш ли как се казва този отряден ръководител? — попитах аз момичето, което все се навърташе наоколо. Олечка явно преливаше от симпатии, заради това, че поне мъничко я откроявах от тълпата, и сега не се отделяше от мен — гледаше да затвърди успеха си. Смешни са тия хора, особено децата. Всички искат грижи и внимание.
Олечка се вгледа и поклати глава:
— Това е четвърти отряд, само че преди имаха друг ръководител.
В очите на хлапачката се появи тревога — сякаш се беше уплашила, че неосведомеността й ще ме накара да се разочаровам от нея. Сигурно наистина се боеше…
— Искате ли да науча? — попита Олечка. — Аз познавам момчетата там…
— Добре — кимнах аз.
Момичето скочи, разпръсквайки пясъка, и се затича към водата. Аз се извърнах, криейки усмивката си.
Ето, вече се сдобих с първата си осведомителка. Изтормозено, кльощаво момиченце, което улавя всеки мой поглед.
— Той се казва Игор — неочаквано се обади седящата до нас Наташа. Тя не се печеше като останалите деца, а седеше, изпънала крака с отметната назад глава и опряла ръце в пясъка зад себе си. Сигурно беше видяла тази поза в някое модно списание или филм. А може би просто се беше досетила, че в това положение малките й гърди добре ще се очертаят под банския.
— Благодаря, Наша — казах аз. — Стори ми се, че го познавам.
Хлапачката извърна очи към мен и се усмихна. И замечтано рече:
— Хубав е…
Каква младеж израства!
— Само дето е стар, а? — направих опит да я подкача аз.
— Не, още си го бива — заяви момиченцето.
И направо ме довърши с твърдението:
— Стабилен е, нали?
— Защо смяташ така?
Наташа се замисли за секунда и лениво отвърна:
— Ами не знам. Така ми изглежда. Мама казва, че най-важното в мъжете е стабилността. Не е задължително да са красиви, а още по-малко — умни.