— Зависи за какви цели… — Не ми се искаше да отстъпвам на единайсетгодишната умница.
— Да — с лекота се съгласи Наташа. — Трябва да има и красиви. Обаче аз не говоря за всякакви глупости.
Колко сладко! Помислих си, че ако това момиче случайно се окаже Различна, задължително ще го направя своя ученичка. Шансовете са малко, разбира се, но кой знае?
А в следващия миг Наташа отведнъж изгуби цялата си преждевременна мъдрост и хукна по брега след някакъв хлапак, който я опръска с вода. Интересно, дали в понятието стабилност влиза всекидневното заливане с вода на плажа?
Отново погледнах младежа. Той беше спрял да се плиска във водата и сега даваше зор на питомците си да излизат на брега.
Страхотно тяло имаше! И формата на черепа му бе много правилна. Може би е смешно, но освен хубавата фигура ценя още две неща в мъжете — красивата форма на главата и пръстите на краката, за които се полагат грижи. Може би това е някакъв фетишизъм?
Разбира се, не можех да огледам добре пръстите на краката му. А всичко останало засега ми харесваше.
Моята шпионка се върна със сведения. Мокра, възбудена, радостна. Просна се до мен на пясъка и зашепна, нервно навивайки на пръста си кичур коса:
— Казва се Игор Дмитриевич. Весел е и е пристигнал едва вчера. Пее песни в съпровод на китара и разказва интересни истории. Ръководителят на четвърти отряд си е заминал, жена му родила синче, той си мислел, че това ще се случи след месец, а пък то станало сега!
— Виж ти как му е провървяло — рекох аз, като общо взето мислех за своите неща. Като се вземе предвид, че сега нямах никакви способности и не можех да накарам младежа да се влюби в мен, това съвпадение беше добре дошло. Пристигнал е току-що, още не е успял да си хване приятелка… Едва ли смята да посвети цялата смяна на занимания с приложна педагогика? Сам ще ми падне…
Олечка радостно се закиска и със съвсем тих глас допълни:
— Освен това не е женен.
Какво да ги правиш, а?
— Благодаря, Олечка — усмихнах се аз. — Влизаме ли във водата?
— Аха…
Вдигнах на ръце момиченцето, което щастливо изврещя, и тичешком влязох в морето. Беше ясно, че привечер този отряден ръководител и отношението ми към него щяха да станат любима тема на разговор на момичетата.
Нека.
След два-три дни ще съм в състояние да ги накарам да забравят всичко, което сметна за нужно.
Денят отлетя като филм на ускорен каданс.
Аналогията беше още по-уместна поради това, че бях случила да попадна в „Артек“ тъкмо по време на шестия сезон, когато там традиционно се провеждаше детски кинофестивал. След два дни се очакваше тържественото откриване, а в някои от лагерите вече се провеждаха срещи с режисьори и актьори. Нямах и капка желание да гледам стари и нови детски филми, но мероприятието предвещаваше малка почивка от надзора на хлапачките. А вече ми се искаше да си отдъхна — чувствах се изчерпана като след напрегнато дежурство из московските улици.
След следобедната закуска, включваща ябълков сок и кифличка с романтичното наименование „Лазурна“, не издържах и телефонирах на Завулон. Неговият работещ във всяка точка на света сателитен телефон не отговаряше, което можеше да означава само едно — шефът не е в нашия свят, а някъде в Сумрака.
Какво пък, той има много неща за вършене.
При това понякога не от най-приятните. Пътешествието из долните слоеве на Сумрака, където напълно изчезват аналогиите с човешкия свят, не е сред най-лесните изпитания. Никога не влизах там сама, за това трябваха наистина чудовищни сили. Само веднъж, след глупавата ми постъпка, когато ме хванаха, че черпя незаконно енергия от хората…
От онези събития не си спомням почти нищо. Завулон ме лиши от съзнание, като хем ме наказа за провинението, хем ме предпази от дълбоките слоеве на Сумрака. Но… понякога си спомням някои неща. Сякаш в безпаметната сивота е имало кратък миг на проблясък на съзнанието…
Прилича на сън или на кошмар. Може и да съм имала кошмари? Завулон в облика на демон ме носи на рамо. Люспестата му ръка стиска здраво краката ми, главата ми се люшка над земята, над преливащия в цветовете на дъгата пясък. Гледам нагоре и виждам сияйното небе. Небето, изтъкано от ослепителна светлина. И едрите черни звезди, разпръснати из това небе.
А освен това между мен и небето се възнасят на огромна височина две арки. Бледосиви, сякаш изваяни от мъгла дъги… В тях няма нищо страшно, но кой знае защо ми действат смразяващо.
И шумоленето — сухото, неприятно шумолене отвред, сякаш песъчинките треперят и се трият една в друга или отвъд границите на видимостта витае облак от насекоми…
Сигурно все пак е било кошмарен сън.