Момчето много придирчиво избра една клечка, запали я и я скри в дланите си като заклет пушач. Наведе се към дървата. Май нямаше хартия, за да разпали огъня, разполагаше само с иглички и трески. Всички спотаиха дъх.
С една дума — цирк.
И все пак на мен също ми беше интересно дали малкият пироман ще успее да запали огъня с първата клечка кибрит.
Успя. В сгъстяващата се тъма затрептя първото пламъче. Всички го поздравиха с такъв задружен крясък и писък, сякаш край огъня се беше събрало племе на първобитни хора, замръзващи от студ.
— Браво! — Игор подаде ръка на момчето за здраво ръкостискане и с усмивка разроши перчема му. — Ставаш наш отговорник по поддържането на огъня!
Върху лицето на Альошка се четеше извънредна гордост.
След около пет минути огънят се разгоря буйно, а децата се поуспокоиха. Наоколо дърдореха, смееха се, шушукаха, тичешком се отдалечаваха от огъня и се връщаха, хвърляха вътре някакви вейки и шишарки, опитваха се да изпекат парченца салам, нанизани на пръчици. Игор седеше сред децата, като ту вмъкваше в разговора някакви фрази, от които всички избухваха в смях, ту дегустираше наполовина обгорените парченца месо, ту дърпаше назад онези, които прекалено много напираха към пламъците. Душата на компанията… И Галина беше плътно заобиколена от своите питомки. Само аз седях сред развличащата се тълпа като пълна глупачка, отговарях нещо ни в клин, ни в ръкав на хлапачките, закъсняло се засмивах след всички и отмествах поглед от Игор още в мига, в който той понечваше да ме погледне.
Глупачка! Ама че съм тъпа! Само това оставаше — да се влюбя истински в един човек!
Когато за пореден път не успях да отместя поглед, Игор ми се усмихна. Пресегна се и вдигна от тревата китарата. От него веднага като вълна се разля тишина — децата се блъскаха едни други и утихваха, готвейки се с малко прекалено внимание да слушат.
Изведнъж страшно ми се прииска той да изпее нещо глупаво и бездарно. Може би нещо архаично, пионерско, за печените на жарава картофи, морето, пионерския лагер, крепката дружба и готовността за труд и учение. Само да премине това идиотско омайване, само да престана да фантазирам врели-некипели и да виждам под красивата телесна обвивка несъществуващи достойнства!
Игор засвири и аз разбрах, че с мен е свършено. Той умееше да свири. Мелодията не беше прекалено сложна, но красива и той не я изпълняваше фалшиво.
После запя:
Тази песен не беше за деца. Не, те слушаха достатъчно внимателно, макар че сега можеше да им бъде изпят и учебника по математика под съпровод на китара — всичко биха слушали. Вечер, огън, китара, любим отряден ръководител — в тази ситуация ще се хареса всичко.
Но аз разбирах, че Игор пее за мен. Макар и да гледаше само в огъня, макар и песента да не беше за любов, макар и да бяхме разменили само няколко думи. Сякаш бе усетил моите очаквания — и беше решил да ги опровергае. Може би точно така си беше — много хора притежават силна интуиция, макар да не са Различни.
Игор ме погледна и се усмихна. Пръстите му пробягаха по струните и той тихо повтори:
— Няма криле за всички…
Децата се разгълчаха.
Песента даже уж им хареса, макар че не съм наясно какво биха могли да разберат от нея. Възможно е да ги беше развеселила фразата за думите „не може“, а може би с малките си мозъчета бяха си представили истинско приключение — да се покатерят на тавана, където е долетял ангел… И аз си помислих, че тази песен подхожда на Различните. При това и на Светлите, и на Тъмните.
Хубава песен. Само леко неправилна. Онова от момчетата, което ще дойде при нас, би сложило крилете. Или поне би ги пробвало как му стоят.
Защото за нас не съществуват думите „не може“.
— Хубава песен. Само дето е много сериозна — каза Галина. — А чия е, твоя ли е?
Игор се подсмихна, поклати глава.