— Не, какво говориш. На Юлий Буркин е. За съжаление, не е много известен изпълнител.
— Игор, а може ли нещо… наше? — Галина кокетничеше с него с всичка сила. Глупавичката тя…
— Може! — с лекота се съгласи Игор.
И удари по струните, моментално задавайки бодър ритъм и подхващайки простичките думи за „най-хубавия на света лагер на песните и приятелите“.
Точно това им трябваше! Всички се включиха още на втория куплет, защото не беше трудно да се отгатне следващата дума. Припевът за морето, където непременно трябва да се влиза на бегом с отрядния ръководител, защото той също „обича пръските вода и пясъка“ беше изпят с особено въодушевление. Всички бяха доволни, даже Галина и нейните девойки-тийнейджърки. В един момент Игор изпя за намерения на брега „камък с дупчица вътре в него“… сякаш можеше да си представиш камък с дупчица извън него. Забелязах, че мнозина протегнаха ръце към полюшващите се на вратовете им камъчета.
Хайде стига! Верноподаниците на кокошия бог! Може би в „Артек“ има специална длъжност — производител на камъчета с дупки? Седи някакъв небръснат пийнал мъжага в работилницата си, от сутрин до вечер пробива дупки в камъните, а вечерта ги разхвърля по плажа — за радост на дечурлигата?
Ако няма такъв, това е пропуск!
Игор изглеждаше също толкова весел като децата. И пееше ентусиазирано песента, само че… Този ентусиазъм беше предназначен за децата. Игор ги развличаше. Веселеше ги. А на него тази песен не му действаше.
Аз изпитах облекчение.
Най-малкото съм му симпатична.
И той на мен също…
Игор изпя още две-три песни. После Галина завладя китарата. Насила — инструментът се съпротивляваше както може, категорично отказваше да издава свестни звуци, но отрядната ръководителка все пак изпя „Да се хванем за ръце, приятели“ и поредната пионерска песничка. Дори момченцето от четвърти отряд, на което едва му стигаха силиците да затиска изопнатите метални струни, свиреше по-свястно.
После Игор плесна с ръце.
— Така! Гасим огъня и отиваме на вечеря!
Отнякъде домъкнаха две кофи с вода и той се залови да полива догарящите въглени.
Аз постоях, загледана в пестеливите му точни движения. Игор сякаш цял живот се беше занимавал с гасене на огньове. Сигурно всичко прави така — така свири на китара, така гаси огньове и милва жените. Точно, прецизно. Стабилно. Със стопроцентова гаранция.
От въглените се издигаше гореща бяла пара. Децата избягаха настрани. И изведнъж, без да спира да залива огъня, Игор попита:
— А ти обичаш ли нощното къпане, Алиса?
Аз трепнах.
— Да.
— Аз също. Към един часа децата ще се укротят, а аз ще отида на плажа, там, където бяхме сутринта, да поплувам. Ако искаш — ела.
За миг изгубих и ума, и дума. Какво забравено усещане! Не аз свалям мъжа, а той мен!
Игор плисна остатъците от водата върху угасналото огнище, погледна ме. Усмихна се:
— Ще се радвам да дойдеш. Само… не ме разбирай неправилно.
— Струва ми се, че правилно те разбирам — отвърнах аз.
— Ще дойдеш ли?
Много ми се искаше да отговоря с не. Просто, за да го амбицирам. Но е глупаво, в края на краищата, да се отказваш от удоволствието заради някаква си мимолетна насмешка.
— Най-вероятно да — отвърнах аз.
— Ще чакам — спокойно отвърна Игор. — Да вървим. Една чаша кисело мляко е нещо много полезно преди лягане за уморени отрядни ръководители. Гарантира непробуден и здрав сън.
Усмивката му беше чудесна.
В „Артек“ сигналът за лягане се дава в десет и половина вечерта.
Пионерските тръби тържествено се обадиха във високоговорителите, кадифен женски глас пожела на всички лека нощ. Аз стоях пред огледалото, гледах собственото си отражение и се опитвах да разбера какво ми става?
Влюбила ли се бях?
Не, не можеше да бъде! Аз обичам Завулон. Аз обичам най-великия Тъмен маг на Москва! Един от малцината, които реално управляват съдбините на света. И какво е в сравнение с него обикновеният човек? Дори да е симпатичен, дори да има красиво тяло, дори с цялата си идиотска стабилност, която излъчва при всяко движение? Обикновен самец от човешка порода. С обикновените мънички мисли на всички самци. Никак не е зле за едно курортно приключение, но само толкова!
Но нали не мога наистина да се влюбя в него?
В чантичката звънна телефонът и аз трепнах. Майка? Едва ли, тя е ужасно пестелива и никога няма да ми се обади на мобилния.
Извадих апарата и приех обаждането.
— Здравей, Алиса.
Гласът на Завулон беше уморен. Нежен и уморен, сякаш той едва беше намерил сили да се обади, но все пак по никакъв начин не бе могъл да не го стори…
— Здравей — прошепнах аз.