— А на третата нощ момичето само̀ се завързало с въже за леглото, за дясната плитка — с тайнствен шепот продължих аз. — И в дванайсет часа се събудила, защото въжето се изопнало и косата я заболяла. И момичето видяло, че стои над креватчето на братчето си и зъбите й тракат! Тракат!
Лариса тихичко изписка. Не уплашено, а по-скоро защото така е редно. Някои момичета, разбира се, започнаха радостно да тракат зъби.
— Тогава то отишло в кухнята, взело от бюфета чука и клещите, които държал там татко й, и до сутринта извадила всичките си зъби, един по един. Много я боляло, но тя се справила, понеже била много смело момиче. На следващата сутрин братчето й оздравяло. А на момичето му поникнали нови зъби, още по-хубави от предишните, понеже предишните били млечни!
Аз сниших глас до шепот и тържествено казах.
— Само че те били розови!
Някое от момичетата, вече настроено за щастлив край, уплашено изохка. А аз тържествено завърших:
— И родителите все така обичали братчето повече от момичето. Защото тогава то боледувало много лошо и те много се притеснявали за него.
Сега вече трябва да им е достатъчно. Интересно колко от момичетата имат по-малки братя? Раждаемостта в страната е ниска, но от друга страна, ако първото дете е момиче, обикновено гледат да се сдобият с второ.
Майка ми искаше да направи същото. На стари години, вече беше прехвърлила трийсетте, ама че глупачка… Но аз, макар че тогава бях само на дванайсет години, вече бях Различна. И се справих с неочаквания проблем. Най-вероятно напразно. Е, щях да имам брат, но какво лошо има в това? Дори да беше роден брат… за което със сигурност щях да знам само аз, нали дори мама се съмняваше… Още повече, че той можеше да се окаже Различен, което значи съюзник… Но стореното не може да се поправи.
— Сега лягайте да спите! — весело наредих аз.
Разбира се, те започнаха да ми се молят да им разкажа още нещо. Но аз отказах. Беше единайсет и половина, а аз трябваше да отида на плажа… Гласовете на момичетата вече бяха сънени и нестройни. Когато си тръгвах, чух, че Гулнара се опитва да разкаже някаква страшна история, но ако се съдеше по паузите и нерешителността, разказвачката щеше да заспи по средата.
А аз се върнах в стаята си, изтегнах се на леглото и зачаках.
Интересно, с какво ли беше зает в момента Игор?
Дали също развличаше хлапетата?
Или пиеше водка с някакви колеги?
Или се чукаше с някоя колежка?
Или кротко спеше, забравил за намерението си за нощното къпане с мен?
Поклатих глава. Не. Само последното не.
Той е стабилен. Почти… почти като Завулон. Смело сравнение: малцина, дори от Тъмните Различни, можеха да нарекат Завулон „стабилен“. Но аз можех. Имах пълното право за това. Любовта е велика сила и е толкова странна…
Ами ако Игор се окаже потенциален Различен?
Зажумях, хем от сладко предчувствие, хем от паника. Какво ще правя тогава? Тогава това няма да е развлечение с човек, което ми е позволено от Завулон. А съвсем истински триъгълник…
Ама какво ми става!
Какъв триъгълник? Дори Игор да се окаже неиницииран Различен, какво от това! Ще подвие опашка и ще забрави, че е имал романче с приятелката на Завулон!
И аз ще забравя!
Времето се точеше непоносимо бавно. Стрелките на часовника пълзяха замислено, едва-едва, сякаш не бяха сигурни в хода на времето. Исках да изчакам половин час, но се предадох след двайсет минути. Не издържах повече…
Станах и тихичко отидох в спалнята на момичетата.
Тук цареше тишина. Хубава, спокойна тишина на голяма детска спалня, в която са останали все някакви звуци — дишане, сумтене, сънено мляскане.
— Момичета! — тихичко ги повиках аз.
Отговор не последва.
Тръгнах покрай редицата от легла, лекичко докосвайки рамене, ръце, коси… Нищо… нищо… нищо…
Най-после.
Това беше Олечка.
Приклекнах до леглото й, поставих длани на мокрото от пот чело. И долових съня й — струящата Сила…
Сънят беше несвързан, хаотичен, нямаше нищо общо с вечерната ми приказка. Олечка сънуваше, че се изкачва към върха на кула — стара, наклонена кула с полуразрушен каменен парапет, в който зеят огромни дупки. Долу, под кулата, се бе разпрострял може би средновековен град, а може би древен манастир. И странна работа, макар че кулата беше обвита в полумрак, долу, в ниското, сияеше слънце. И сред овехтелите къщи бродеха хора — весели, радостни, с летни дрехи, с фотоапарати и цветни списания в ръце. Беше им хубаво, весело и през ум не им минаваше да вдигнат очи към небето — и да видят малкото момиче, което като омагьосано върви към дупката в парапета…