Чух Игор, когато вече бях до самия плаж. Отначало — китарата, после и гласа му.
Той пееше и аз изведнъж с пронизваща яснота осъзнах, че нищо няма да стане. Там седи весела компания, на пясъка има някоя и друга бутилка и разчупени кифлички, взети на вечеря от столовата за мезе. А аз, глупачката… максимумът, на който мога да разчитам, е поканата да прекарам остатъка от нощта в стаичката му…
И все пак тръгнах по посока на звука. Просто за да се убедя.
Не обичам тази песен. Изобщо не си падам по „Наутилус“, песните им уж са наши, но се отличават по нещо неуловимо. Не случайно Светлите толкова ги ценят.
А тази песен особено не ми харесва!
Вече бях на две крачки от Игор, когато разбрах, че той е сам на плажа. Игор веднага ме забеляза — вдигна глава и се усмихна, без да спира да пее:
Приседнах до него на постланата върху пясъка голяма хавлиена кърпа, търпеливо изчаквайки да свърши песента. И едва когато Игор остави настрана китарата, попитах:
— Концерт за вълните и пясъка?
— За звездите и вятъра — поправи ме той. — Помислих си, че ще ти е трудно да ме намериш в тъмното. А не си е работа да мъкна със себе си магнетофона.
— Защо?
Той сви рамене:
— Нима не чувстваш? Сега е време само за живи звуци.
Игор беше прав. Макар и да не бях съгласна с избора на песента, нямах нищо против живите звуци…
Мълчах и го оглеждах — по-точно опитвах се да го огледам. Той беше само по шорти, бос. Косата му блестеше влажно — сигурно вече беше успял да се изкъпе. Сега ми напомняше някого… дали веселия трубадур от детските приказки, дали принц, преоблечен като трубадур…
— Водата е топла — каза Игор. — Отиваме ли?
И в този момент се усетих, че прекалено много съм бързала да отида на плажа.
— Игор… сигурно ще ми се смееш… Не мога да вляза във водата. Забравила съм си банския.
Той помисли секунда, после много спокойно уточни:
— Стесняваш се? Страх те е да не си помисля, че си го направила нарочно?
— Не ме е страх, но не искам да си мислиш така.
— Изобщо не го мисля — каза Игор. — Аз отивам във водата, а ти също ела.
Той се съблече до самата вода, затича се и почти веднага се гмурна. Не се колебах дълго. Дори не съм си помисляла да съблазнявам Игор по толкова примитивен начин, наистина бях забравила банския си в стаята. Но да се стеснявам, при това от човек — за нищо на света!
Водата беше топла, вълните ме докосваха нежно като ръцете на любим. Плувах след Игор и брегът се отдалечаваше, губеше очертанията си, само пламъчетата на уличните фенери открояваха „Артек“ от нощта. Подминахме шамандурите и сигурно на километър от брега догоних Игор, така че сега плувахме един до друг мълчаливо, без да отронваме нито дума. Но не състезавайки се, а в едно и също темпо. Накрая той спря, погледна ме и каза:
— Достатъчно.
— Умори ли се? — с леко учудване попитах аз. Струваше ми се, че той може да плува до безкрайност… пък аз въобще мога да преплувам Черно море и да изляза на брега в Турция.
— Не, не съм се уморил. Но нощта е измамна, Алиса. Това е максималното разстояние, от което ще мога да те измъкна до брега, ако нещо се случи.
Отново си спомних думите на Наташа за „стабилността“. Гледах го в лицето и разбирах, че не се перчи, не се шегува. Той наистина всеки миг контролираше ситуацията. И беше готов да ме спасява.
Смешно човече. Днес сутринта или утре през нощта ще взема още малко Сила — и ще мога да правя с теб каквото си поискам. И не ти ще ме спасяваш при нужда, а аз теб — който си толкова голям, силен, самоуверен, стабилен… Но сега си сигурен в себе си, в готовността си да спасяваш и да браниш досущ като мъниче, което върви до майка си по тъмната улица и казва: „Не се страхувай, мамо, аз съм с теб“…
Макар и да е в стила на Светлите, все пак е приятно.
Доплувах бавно до Игор. Плътно до него. Прегърнах го и прошепнах:
— Спаси ме.
Водата беше топла, но тялото му бе по-топло. И той беше гол като мен. Целувахме се, като понякога се потапяхме във водата, за да изплуваме, жадно вдишвайки въздух, и устните ни отново се намираха.