— Искам на брега — прошепнах аз. И ние заплувахме, докосвайки се от време на време, а понякога се спирахме, за поредната дълга целувка. Устните ми бяха солени и пропити с вкуса на неговите устни, тялото ми сякаш изгаряше, кръвта ми туптеше в слепоочията. Така можех и да потъна… от възбуда, от нетърпение, от желание да го имам.
На около пет метра от брега, вече на плиткото, Игор ме грабна на ръце. С лекота, сякаш съм перце, той ме занесе при дрехите ни и ме остави долу. Усетих с гърба си хавлиената кърпа, над главата ми се люшнаха звездите.
— Хайде, ела… — прошепнах аз, разтваряйки крака. Като малка развратница, като опитна мръсница… И това съм аз, вещицата от московския Дневен патрул, която е обичана от самия Завулон!
Но сега това изобщо не ме вълнуваше.
Само нощта, звездите, Игор…
Той легна, дясната му длан се гмурна зад гърба ми, стисна ме между плешките, лявата му ръка се плъзна по гърдите и той за миг се вгледа в очите ми, колебаейки се, сякаш не изпитваше същото изгарящо желание да сме заедно като мен. Аз неволно се извих, за да посрещна тялото му, усетих с бедрата си възбудата му, люшнах се — и едва тогава той влезе в мен.
Колко го исках…
Това не приличаше на нищо друго. Нито на секса със Завулон, който винаги се превъплътяваше в демон. Със Завулон изпитвах диво, болезнено удоволствие, но винаги някак унизително, макар и сладко и възбуждащо, но именно унизително. Нито на секса с обикновените хора, независимо дали бяха неопитни и пълни със сили младоци, мускулести мъжаги или опитни женкари на възраст. Всичко съм опитала, всичко това ми е познато и мога да прекарам една по свой начин интересна вечер с всеки мъж.
А тук беше друго.
Сякаш наистина станахме едно цяло, сякаш желанията ми на мига ставаха и негови, а неговите — мои. Усещах как тръпне плътта му, проникнала в мен, знаех, че всеки момент може да свърши, но отлага този миг и точно по същия начин и аз самата балансирах на ръба на насладата, в сладко безвремие…
Той сякаш ме познаваше от години и ме четеше като отворена книга. Ръцете му откликваха на желанията на тялото ми преди да успея да ги почувствам, пръстите му знаеха кога да са нежни и кога — груби, устните му се плъзгаха по лицето ми, без да се спират нито за миг, движенията му ставаха все по-силни и аз политах след тях с вихрено носещата се към небесата люлка, шепнех нещо, без да разбирам думите си…
А после светът застина и аз изстенах, вкопчена в рамото му, дращех, движех се с него, не желаех да го пусна. Насладата беше кратка като проблясване на мълния, но също толкова непоносимо ярка. Но той не спираше — и аз отново започнах да се издигам върху сладката вълна, да балансирам — и в мига, в който очите му се разшириха, а тялото му се изопна до краен предел, отново свърших. Този път беше различно, наслаждението не беше толкова остро, но дълго, пулсиращо — сякаш в такт със семето му, което бликаше в тялото ми.
Вече не можех дори да стена. Лежахме един до друг — аз върху кърпата, а Игор на пясъка, докосвахме се, милвахме се — сякаш ръцете ни живееха свой собствен живот, аз притисках буза до гърдите му, долавяйки соления мирис на морето и тръпчивия на потта, тялото му потреперваше под дланта ми. Без сама да се усетя започнах да го целувам, спускайки се все по-надолу, заравяйки лице в мъха на гърдите му, нежно докосвайки кожата му с устни и език, усещайки отново нарастващата му възбуда. И когато той отново свърши и тихичко изстена, нямайки сили да се сдържи, изпитах такова щастие, сякаш милваха мен.
Всичко беше така, както трябва.
Всичко беше така, както никога досега не се беше случвало.
Никаква, дори най-веселата оргия не ми беше доставяла толкова удоволствие. Нито пък насаме с един мъж, или с двама или трима не бях изпитвала такова щастие, такова разкрепостяване, такава… такава… достатъчност? Да, сигурно именно достатъчност. Просто не ми трябваше никой друг.
— Обичам те — прошепнах аз. — Игор… обичам те.
Можеше да отговори, че и той ме обича — щеше да развали всичко, или почти всичко. Но той каза само:
— Знам.
Когато се надигна и извади нещо изпод отрупаните на пясъка дрехи, аз дори не повярвах веднага на очите си.
Бутилка и чаша. Кристална чаша. Една.
— Ти си магьосник — само казах аз.
Игор се усмихна, тапата шумно излетя във въздуха, разпененото шампанско потече в чашата. Отпих една глътка. Не какво да е, а френско „Брут“, при това студено.
— Добър или лош? — попита той.
— Лош! — Аз му подадох чашата. — Да криеш такова съкровище!
Игор се усмихваше и пиеше шампанското. После замислено каза: