После беше плажът — и като напук, момчешките отряди днес бяха отишли на някаква тъпа екскурзия! Дори морето престана да ме радва. Но в някакъв момент погледнах Наташка, хванах тъжния й поглед и оцених комичността на ситуацията. Не само аз бях глупачката, бяхме две. Момичето, на което му липсва нейното момче и което едва ли стига във фантазиите си дори до целувките, и аз, дето бях вършила нощес такива неща, каквито не могат да се видят и в порно-филм… Крайностите се привличат, така да се каже.
— Мъчно ли ти е? — тихичко попитах аз. Наташа за миг май настръхна, погледна ме възмутено… и изведнъж въздъхна.
— Ъхъ… И бие ли сте така?
Аз мълчаливо кимнах. Момиченцето леко се поколеба и попита:
— А вие до сутринта ли бяхте с него?
Реших да не лъжа, още повече, че близо до нас нямаше никой. Само попитах:
— Следила си ни, така ли?
— През нощта ме достраша — тихо каза момиченцето. — Събудих се, защото сънувах нещо толкова гадно… отидох при вас, но ви нямаше в стаята.
— До сутринта — признах си аз. — Той много ми харесва, Наташка.
— Правихте любов? — с делови тон попита момиченцето.
Размахах заплашително пръст.
— Наташа!
Тя ни най-малко не се смути. Напротив, сниши глас и ме уведоми така, сякаш говореше с най-добрата си приятелка:
— А на мен нищо не ми се получава с моя. Казах му, че ако тръгне да се целува, ще го перна. А той ми вика: „Изтрябвало ми е!“. Защо момчетата са толкова глупави?
— Ще те целуне — обещах й аз. И наум допълних: „Ще имам грижата за това!“
Наистина, има ли нещо по-просто? Утре ще придобия отново способностите си и червенокосото луничаво момче ще следва навсякъде Наташа, ще я гледа с честни влюбени очи. Защо да не доставя радост на най-добрия си донор?
— А какво ти се присъни? — попитах аз.
— Гадост — кратко отвърна момичето. — Вече дори не си спомням, наистина. Но беше нещо адски гадно!
— За по-малкия ти брат ли? — попитах аз.
Наташка намръщи чело. После отвърна:
— Не помня… А вие откъде знаете, че имам братче?
Загадъчно се усмихнах и се изпънах на пясъка. Всичко е наред. Сънят беше изпит до дъно.
Вечерта не издържах.
Просто разбрах, че не мога повече така. Намерих Галина и я помолих да наглежда моите момичета час-два.
Погледът й беше странен. Не, не беше обиден, макар че явно беше разбрала всичко, а самата тя също проявяваше интерес към Игор. Не беше и злобен. По-скоро тъжен, като на куче, което е било наказано несправедливо.
— Разбира се, Алиса — каза тя.
С тия така наречени добри хора работата е лоша. Можеш да ги заплюеш в лицето, да се изпречиш на пътя им, да ги тъпчеш, а те търпят.
Макар че това, разбира се, е много удобно.
Тръгнах към къщичката на четвърти отряд. По пътя стреснах двама дребосъци, които се опитваха да опушат парчета стъкло над малкия огън, запален от пластмасови чашки за кафе. Впрочем думата стреснах е прекалено силна. Хлапетата се намръщиха, настръхнаха, обаче не се отказаха от заниманието си.
— Утре на всички ще дадат специални стъкла — дружелюбно ги уведомих аз. — А с тези ще се порежете.
— Специалните няма да са достатъчно на брой — възрази основателно едно от хлапетата. — Ние сами ще си ги опушим, димът от чашките е чуден.
— А ръбовете ще ги залепим с лейкопласт — додаде вторият. — И толкова!
Усмихнах се, кимнах им и продължих пътя си. Добре се държат момчетата. Независимо, свободолюбиво. Правилно.
Когато наближих бунгалото и вече чувах звуците на китарата, видях Макар.
Момчето стоеше до дървото, като уж не се криеше, но така, че откъм къщичката не можеха да го видят. Просто стоеше и гледаше Игор, застанал сред своите хлапета. Когато чу стъпките ми, той рязко се извърна, трепна… и заби поглед надолу. И аз разбрах всичко.
— Не е хубаво да се шпионира, Макар.
Момчето стоеше, хапейки устни. Интересно, какво се кани да направи? Да спретне на Игор някаква мизерия, да го извика на дуел? Или просто е стискал от безсилна злоба юмруци, докато е гледал мъжа, който вчера е правил любов с харесваната от него жена? Глупаво, глупаво момче… ти трябва да се заглеждаш по връстничките си, а не по възрастни, дългокраки и чаровни вещици.
— Тепърва ще имаш всичко, Макар — полугласно казах аз. — И момичета, и нощи на морския бряг, и…
Той вдигна глава. Погледна ме — присмехулно, дори снизходително. „Няма да имам всичко — говореха очите му. — Няма да има море, няма да има гола красавица на границата на прибоя. Всичко ще е различно — евтин портвайн в тясната и мръсна стаичка на общежитието; достъпно за всеки след втората чаша алкохол потно, преждевременно отпуснато тяло и хриплив шепот на страстна пушачка: «Къде ръгаш, аматьор такъв?»“