Аз, опитната и цинична вещица, знаех това. Той знаеше, че аз знам, този случаен гостенин на „Артек“, този посетител за кратко на „територията на дружбата и любовта“. И нямаше смисъл да се преструваме един пред друг.
— Извинявай, Макар — казах аз и го потупах нежно по бузата. — Но той много ми харесва. А ти расти силен, расти умен и всичко при теб…
Той се извърна и хукна да бяга. Това почти пораснало момче, което не искаше да губи дори минута от краткото си щастливо лято, което не спи по нощите и си измисля друг, щастлив живот.
Но какво можех да направя аз? На Дневния патрул не му трябват слуги-хора. Стигат им върколаците, вампирите и другите дребни риби. Аз, разбира се, ще проверя Макар. От него би могъл да излезе чудесен Тъмен. Но шансовете, че момчето има способности на Различен, са много, много малки…
И моите момиченца най-вероятно са най-обикновени хора.
И също толкова малки са шансовете Игор да има дарбата на Различен.
Може би това е за добро? Ако е човек… ще можем да бъдем заедно. Завулон не го интересуват дреболии като тази, че приятелката му си има съпруг-човек. Виж ако съпругът е Различен, това няма да му хареса…
Замислено гледайки къде стъпвам, излязох пред къщичката. Игор седеше на терасата и настройваше китарата си. До него имаше само две дечица — „отговорникът“ за поддържането на огъня Альошка и пълничко, болнаво на вид дете, което май го нямаше край огъня предната вечер.
Игор ме погледна, усмихна се. Дечицата нещо казаха за добре дошла, а ние двамата не си казахме нищо един на друг — всичко се четеше в очите ни. И споменът за тази нощ, и обещанието за следващата… за следващите…
А освен това в очите му имаше лека тъга и смущение. Сякаш нещо много силно го натъжаваше. Мили… да знаеше само каква е моята тъга… и колко ми е трудно да се усмихвам…
По-добре да нямаш дарбата на Различен, Игор. Нека колегите ми се присмиват. Ще го понеса. А за Завулон ти никога нищо няма да разбереш. И за Патрула — също. И сам ще се учудваш на късмета си, на това колко бързо правиш добра кариера, на изключително доброто си здраве — всичко това ще ти го дам сама!
Игор прокара длан по струните, хвърли нежен поглед към своите хлапета. И запя:
Вътре в мен се размърда нещо студено и лепкаво. Гадно, мъчително усещане за безизходица…
Това е наша песен. Прекалено е наша… прекалено е наша… Различна.
Долавях емоциите на седящите до нас момчета, сега бях почти съвсем обикновена Различна, имах чувството, че още миг — и ще съм в състояние да призова Сумрака. Това беше като през нощта, когато правехме секс — мъчително люшкане на люлката, баланс на острието на бръснача, очакване на избухването, пропаст под краката. Наоколо течаха ручейчета Сила — все още грубовата за мене, не бульонче от нощни детски кошмари, а просто мъката на затъжилия се за родителите си дебеланко: има някакви проблеми със сърцето, малко играе с децата, върви по стъпките на Игор горе-долу така, както Олечка все гледа да е до мен…
Това не е бульонче.
Но все пак е почти онова, което ми трябва…
Не мога да чакам повече!
И аз се люшнах напред, протегнах ръка, хванах момченцето за рамото, поемайки глухата му тъга, едва не получих спазъм от прилива на енергия, но светът изведнъж отново се изпълни със сива прохлада, сянката ми като черна бездна легна върху изтърканите дъски на верандата и аз паднах в нея, в Сумрака, тъкмо навреме, за да видя…