…как Игор поема Силата от притисналото се до него момченце Альошка — тънката лилава струйка енергия, очакването на лудории и приключения, възторзи и открития, радости и страхове, целия букет от емоции на едно здраво, весело, доволно от себе си и света дете…
Светъл букет.
Светла Сила.
Тъмното е за Тъмните.
Светлото — за Светлите.
И аз се изправих — наполовина все още бях в реалния свят, наполовина — вече в Сумрака, за да пресрещна надигащия се Игор, за да пресрещна своя любовник и любим, Светлия маг от московския Нощен патрул.
За да пресрещна врага.
И чух вика му:
— Не!
И чух гласа си:
— Недей!!!
Най-първата мисъл, която ми дойде наум, се оказа неправилна. Не, Игор не беше работил срещу мен, разигравайки коварни планове на Нощния патрул. Той беше лишен от Сила — също като мен. Той се възстановяваше, почиваше си в „Артек“, също като мен. Той не беше видял аурата ми, той не можеше дори да допусне, че пред него е вещица.
Той беше обикнал. Със затворени очи. Също като мен.
Светът беше сив и безцветен, студеният свят на Сумрака, който ни прави такива каквито сме, който източва Сила — но и помага тя да бъде намерена. Нито звуци, нито багри. Застинали листа на дърветата, замрели фигурки на дечицата, увиснала във въздуха китара — Игор я беше изпуснал от ръцете си, когато беше влязъл в Сумрака. Хиляди ледени иглички бодяха кожата ми, теглеха от мен току-що придобитата енергия, отвеждаха ме в Сумрака завинаги… но аз отново бях Различна и можех да вземам Сила от околния свят. Пресегнах се — и изгребах до последно всичко Тъмно от пълното момченце. Вече без да имам проблеми с поглъщането на Силата. Вече без да обръщам внимание на това какво правя и как го правя. С лекота, както обикновено.
А Игор направи същото с Альошка. Може би не толкова сръчно — Светлите рядко работят чрез директно извличане на Сила, те са сковани от глупавите си ограничения, но той изпи радостта му до дъно… и аз изпитах противоестествена радост за своя любим, за своя враг, за Светлия Различен, сдобил се със Сила…
— Алиса…
— Игор…
Беше му трудно. Беше му много по-тежко, отколкото на мен. Светлите цял живот преследват илюзиите, те са пълни с фалшиви надежди и не умеят да издържат на удара… но той издържаше… и аз издържах… издържах…
— Колко е нелепо — прошепна той. Тръсна глава — странен жест в тази мътилка, в Сумрака… — Ти… ти си вещица…
Аз усетих как той се пресяга към съзнанието ми — не надълбоко, а по повърхността, просто опитвайки се да се убеди… или в надежда да се разочарова… и аз не се съпротивлявах. Само се пресегнах в отговор.
И се засмях — от непоносима болка.
Южно Бутово.
Едгар стои срещу Светлите магове.
Ние подаваме Сила на Едгар, а Светлите я получават от техните магове от втори ешелон…
Включително и от Игор.
Познах неговата аура, спомних си профила на Силата. Това не се забравя.
И той ме позна…
Разбира се, не го познавах по лице, разбира се, не бях чувала името му. Защо й е на една обикновена патрулна вещица да познава почти хилядата служители на московския Нощен патрул? Всички тези магове, вълшебници, ясновидци, трансформи. При нужда ни се даваха конкретни ориентири. Както беше с Антон Городецки, когото следихме по заповед на Завулон преди година и половина и все пак го бяхме спипали да въздейства по непозволен начин… Някои ги запомнях неволно… като Тигърчето, например.
А Игор не го познавах.
Светъл маг трето ниво. Май излиза, че е по-силен от мен, макар че е трудно да се сравняват силите на природен маг и на една вещица.
Моят любим, моят любовник, моят враг…
Моята съдба…
— Защо? — попита Игор. — Алиса… защо… така?
„Какво защо?“ — едва не извиках аз. И млъкнах, защото разбрах, че той няма да повярва. Никога няма да повярва, че станалото е само случайност, нелепа и трагична случайност, че не е било умишлено, по зла воля, че безжалостната ирония на съдбата ни е събрала — в момент на слабост, когато не можехме да се познаем, да почувстваме врага… в мига, когато сме можели и сме искали само едно — да обичаме.
Колко неща в този свят се случват заради едното „защо“? Защо аз съм Тъмна? Защо той е Светъл? Та нали във всеки от нас — първоначално — е смесено и едното, и другото…
И само заради нишката от случайности ставаме такива, каквито сме…
Игор можеше да бъде мой приятел, колега. Тъмен…
И аз… сигурно… можех да стана Светла. И щеше да ме учи не мъдра вещица, а мъдра вълшебница… И нямаше да се отплащам на враговете с техните камъни по техните глави, а лигаво щях да ги вкарвам в „истинския път“… да подлагам другата си буза… и да се наслаждавам на всяка благовидна глупост…