Разбрах, че плача, едва когато светът наоколо се завъртя. В Сумрака не бива да се плаче — това го знаят всички. Колкото повече емоции си позволяваме, толкова по-охотно пие силите ни той.
А да изгубиш силите си в Сумрака означава да останеш в него завинаги…
Опитах се да всмуча Сила от своя донор — шишкото, но хлапакът вече беше опустошен и аз се пресегнах към Альошка, но той беше напълно неутрален, изстискан от Игор, а от Игор нито можех, нито исках да тегля енергия, пък всички останали бяха твърде далеч и светът се завъртя… колко е нелепо…
Земята ме блъсна в коленете — дори успях глупаво да помисля, че ще изцапам полата си с кал, макар че никаква мръсотия от Сумрака не остава с нас в реалния свят.
В следващия миг Игор ми хвърли заряд енергия.
Не за да ме довърши. За да ми помогне.
Това беше чужда, Светла Сила. Но преминала през него. Дадена на мен.
А Силата все пак винаги си е Сила.
Станах, дишайки тежко, опустошена, като през тази нощ, нощта на безсмислената ни невъзможна любов. Игор ми помогна да се задържа в Сумрака, но не ми протегна ръка.
Сега той плачеше, също като мен. И той страдаше също толкова много.
— Как можа… — прошепна той.
— Това е случайност, Игор! — направих крачка към него, протегнах ръце, сякаш още можех да се надявам на нещо. — Случайност е, Игор!
Той се отдръпна от мен като от прокажена. С леко изящно движение на маг, свикнал да работи в Сумрака. Да воюва в Сумрака. Да убива в Сумрака.
— Няма такива случайности — сякаш изплю той. — Ти… ти си мръсна гадина… вещица… Ти…
Той замря, попивайки остатъците от магията.
— Ти отнемаш Силата от децата!
Тук аз не издържах.
— А ти с какво се занимаваш, Светли? — Езикът ми не се обръщаше, невъзможно, немислимо беше да го наричам така, но той наистина беше Светъл и ругатнята беше само обикновен термин… — Ти какво правиш тук, да не би да не пасеш същото от човешките малки?
— Светлината не може да бъде отнета — поклати глава той. — Взетото се връща двойно. Ти отнемаш Мрака — и Мракът расте. Аз вземам Светлина — и тя идва отново.
— Кажи това на момчето Альоша, което цяла вечер ще тъгува! — изкрещях аз. — Зарадвай го, че после радостта му ще се върне!
— Аз ще имам друга работа, вещице! Да спасявам децата, които ти си вкарала в Мрака!
— Утешавай ги — равнодушно казах аз. — Това ти е работата… мили!
Какво правех?
Та нали той само ще се убеди, че съм знаела всичко предварително, че Дневният патрул е планирал хитра операция, че гнусно са се изгаврили с него, че всичко, станало помежду ни, е било само хитра игра…
— Вещица… — презрително каза Игор. — Ще се разкараш оттук. Разбра ли?
„На драго сърце!“ — насмалко не отвърнах аз. В края на краищата, каква радост може да ми достави сега това лято, това море, това изобилие от Сила? Ще се възстановя лека-полека, основното вече е направено.
— Можеш ти да се разкараш — казах аз. — Аз имам разрешение за почивка и за използване на човешките сили. Можеш да питаш твоите… А ти имаш ли разрешение… мили?
„Какви ги вършиш, глупако? Какви ги вършиш, любими мой? Какво правя аз?“
А какво правя аз? Аз съм Тъмна. Аз съм вещица. Аз съм отвъд човешкия морал и нямам никакво намерение да угаждам на примитивните организми, наречени „хора“. Дошла съм тук на почивка — и си почивам! А ти — ти какво правиш? Ако наистина ме обичаш? А ти ме обичаш, знам това! И сега го виждам, и ти можеш да го видиш… ако поискаш…
Защото любовта стои по-високо от Мрака и Светлината.
Защото любовта не е сексът, не е еднаквата вяра, не е „общото домакинство и възпитание на децата“.
Защото любовта е също Сила.
И към нея нямат отношение Светлината и Мракът, хората и Различните, моралът и законът, десетте заповеди и Великият Договор.
И аз все пак те обичам, мръсник, гад, светло говедо, добродушен пън, кретен такъв! Все пак! Макар и преди три дни да сме стояли един срещу друг и да сме мечтали за едно — да унищожим врага. Макар и помежду ни да зее пропаст, която никой и никога няма да преодолее!
Разбери ме, та аз те обичам!
И всичките ми думи са само защита, те са сълзи, само че ти не ги виждаш, не искаш да ги видиш…
Хайде, ела при мен, все едно къде — в Сумрака, където никой няма да ни види, или на тази веранда, пред очите на смаяните дечица, прегърни ме и ние ще заплачем заедно, и няма да има нужда от думи, и аз ще замина на майната си, при Завулон в Москва, под крилцето на доволната Лемешева… А искаш ли да се махна от Дневния патрул? Искаш ли? Няма да престана да бъда Тъмна, това не е в моя власт и аз не го искам, но аз ще напусна безкрайната битка на Мрака и Светлината, просто ще живея, дори няма да вземам нищо от хорицата и дори ти пак да не поискаш да бъдеш с мен, аз не моля дори за това, само ми остави спомена, че сме се обичали!