Просто се доближи.
Не отвръщай на думите ми!
Аз съм Тъмна!
Аз не мога да бъда друга!
Аз обичам само себе си на този свят!
Но сега ти си част от мен. Голяма част. Главната част. И ако трябва — аз ще убия част от себе си, а значи цялата себе си.
Но не го прави!
Нали си Светъл!
Вие слагате живота си върху олтара, вие пазите хората и се застъпвате един за друг… хайде, опитай по същия начин да погледнеш на мен, нека съм вещица, нека съм твой враг! Нали вие понякога можете да разберете. Както разбра Андрей Городецки… който събра чудовищна сила само за едно — да не я задейства. Но на Антон мога само да се възхищавам като на истински враг, а теб те обичам, обичам, обичам! Хайде, разбери ме и направи крачка към мен, любими мой негоднико, глупако ненагледен!
— Глупак! — изкрещях аз.
И лицето на Игор се изкриви от такава чудовищна мъка, че аз разбрах — това е краят.
Светлина и Мрак.
Добро и Зло.
Това са само думи.
Само че ние говорим на различни езици и никак не можем да се разберем — макар че искаме да си кажем едно и също.
— Махай се. Или ще те унищожа.
Той изрече тези думи и излезе от Сумрака. Тялото му изгуби очертанията си, разми се, за да се възроди веднага, но вече в човешкия свят, до момчетата от „Артек“. И аз се хвърлих подире му, откопчвайки се от сянката си — ако можеше със същата лекота да се откопча от себе си, от същината си, от своята съдба!
Дори успях да видя как, появявайки се в човешката реалност, Игор улови почти докосналата се до пода китара, хвърли върху изкривеното си от болка лице „фередже“ — не знам как наричат Светлите това нещо, и изведе момчетата от транса. Оказа се, че той ги бе потопил във Вцепенение, преди да влезе в Сумрака. За да не се уплашат от внезапното изчезване на отрядните ръководители…
Как го беше казала ти, Наташка?
Стабилност?
Да. Стабилност.
— Време ти е да тръгваш, Алиса — рече Игор. — Момчета, какво трябва да кажете?
— Довиждане — каза шишкото.
— Доскоро — обади се Альошка.
Краката ми бяха като изтръпнали. Откъснах се от парапета на верандата, на който се бях опряла… отстъпих.
— Сбогом — рече Игор.
Тъмно е.
Хубаво е, че е тъмно.
Няма нужда да хабя сили, за да си слагам „фередже“. Не трябва да се преструвам на весела. Трябва само да контролирам гласа си. Слабата светлина, идваща от прозореца, е дреболия.
— И тогава те се разделили на Светли и Тъмни — казах аз. — И Светлите смятали, че трябва да дават живота си, за да се гаврят другите с него. Че главното е да се дава, дори вземащите да са недостойни. А Тъмните смятали, че трябва просто да се живее. Че всеки заслужава това, което е постигнал в живота и нищо повече.
Те мълчаха, глупавите ми момичета… човешките малки, сред които не се намери нито една Различна. Нито Тъмна, нито Светла. Нито магьосница, нито вещица, нито вампирка дори…
— Лека нощ, момичета — казах аз. — Пожелавам ви хубави сънища, а още по-добре — хич не ви трябва да сънувате…
— Лека нощ, Алиса…
Колко гласове. Даже е учудващо. Та това дори не е приказка, това е притча, която се знае от всеки Различен. И Тъмен, и Светъл. Но не заспаха… слушаха.
Вече бях стигнала до вратата, когато гласчето на Наташа попита:
— А когато има затъмнение — това страшно ли е?
— Не — отвърнах аз. — Изобщо не е страшно. Само е малко тъжно.
В стаичката си за пореден път взех мобилния. Набрах номера на Завулон.
„Временно нямате достъп до този номер…“
Къде може да си сега, Завулон? Щом твоят прехвален „Иридиум“ не приема повикването ми? Къде си, къде?
Аз не те обичам, Завулон. И сигурно изобщо не съм те обичала. Май едва сега разбрах какво е любовта. Но нали ти ме обичаш! Нали бяхме заедно, нали ни беше хубаво и ти ми подари целия този свят… плюс кънките… хайде, обади се! Ти си ми началник, ти си ми учител и любовник, я ми кажи тогава — какво да правя сега? Когато останах насаме с моя враг… и с моя любим? Да бягам? Да се бия? Да умра? Какво да правя, Завулон?
Влязох в Сумрака.
Сенките на детските сънища се полюшваха наоколо. Пиршество… потоци от енергия. Виждам като на длан целия „лазурен“ отряд. Ето, малчуганът Димка се сърди насън, защото приятелите му не са го викнали да пият заедно лимонада. Ето, на малкото неуморно момиче Ирочка с прякор Енерджайзър са му откраднали надуваемия пояс и тя тихичко хлипа, заровила лице във възглавницата… Ето, моят енергиен донор Наташка е изгубила насън малкото си братче и сега тича да го търси и плаче…