Не искам да събирам Сила. Не искам да се готвя за битка. Нищо не искам.
— Завулон! — изкрещях аз в сивата поклащаща се мъгла. — Призовавам те… Завулон…
Никакъв отговор.
По-лесно й е било на леля Поли да накара да я чуе Том Сойер, бръкнал с ръчичка в буркана със сладко, отколкото викът ми да стигне до Завулон.
— Завулон… — повторих аз.
Не си бях представяла така тази нощ… не по този начин.
Игор… Игор…
Какво правиш сега? Акумулираш Сила? Съветваш се с премъдрия Хесер? Или седиш глупаво загледан в огледалото пред теб… досущ като мен сега…
Огледалце-огледалце… дали да не си погадая?
Не ме бива много да гадая, но понякога ми се удава да видя бъдещето…
Не.
Не искам.
Знам, че там няма нищо добро.
Те дойдоха на плажа, когато затъмнението вече беше започнало.
Моите момичета пищяха и издърпваха едни от други тъмните стъкла. Те не разбираха защо не искам да ми дадат стъкло. Момичета, момичета… какво е за мене ослепителната слънчева светлина? Аз мога да гледам топящото се Слънце с невъоръжено око.
Момчетата от четвърти отряд подскачаха покрай Игор, давала му зор. Те не разбираха защо любимият им отряден не бърза. Не разбираха защо ги беше завел на плажа по толкова дълъг и заобиколен път.
Аз разбирах.
Видяла бях през Сумрака бледите отблясъци на отнетата Сила.
Какво правиш, а, Игор… ти, моят любим враг…
Крачка — и гасне усмивката на поредното лице. Ето престана да се радва на сдобряването с приятеля си жизненият десетгодишен заядливец. Ето, забрави за намерената на брега черна мида единайсетгодишната палавница. А сега престана да мисли за обещаната вечерна среща сериозният петнадесетгодишен юноша.
Игор вървеше из „Артек“ както бе вървял някога из Москва Антон Городецки.
А на мен, на неговата изконна противничка ми се искаше да крещя: „Какво правиш?“
Антон надигра Завулон не защото бе събрал най-много Сила от всички. Въпреки това Завулон беше по-силен.
Антон съумя правилно да я приложи…
А ти ще успееш ли?
Аз не искам твоята победа. Аз обичам само себе си. Но какво да правя, ако ти си станал по-голямата част от мен? Ако си пронизал като удар на мълния целия ми живот?
Игор събра всичко. Всяка капчица Светла енергия наоколо. Той наруши всички закони и споразумения, той заложи на карта всичко — и на първо място живота си. При това не само защото беше изпълнен с желание да защити човешките малки от злата вещица.
На него също му се живееше. Само че за разлика от мен той беше готов да живее за другите. Щом така трябва…
За последно взе Сила от Макар.
Отдавна усещах върху себе си погледа на момчето. Тъжния поглед на момчето, влюбено в зряла жена. Тъжен… изпълнен с прощална тъга.
Това не беше онази тъга, която можем да използваме ние, Тъмните. Това бе Светла тъга.
Игор я попи до дъно.
Той премина всички граници. Аз дори не можех да му отвърна със същото — сдържаше ме обещанието, дадено на Завулон, спираше ме отдавнашната грешна постъпка.
И още — безумната надежда, че той ще постъпи правилно. Че моят враг ще победи и значи и аз няма да изгубя.
А в небето слънчевият диск бавно умираше. На децата вече им беше омръзнало да го гледат през стъкълцата, те се плискаха в морето под странната призрачна светлина, която напомняше на двамата Различни на плажа за Сумрака.
Аз се извърнах към Игор и срещнах погледа му.
„Върви си — беззвучно шепнеха устните му. — Върви си или ще те убия.“
„Убий ме“ — беззвучно откликнах аз.
Аз съм Тъмна.
Няма да си тръгна.
Какво се кани да прави той, моят враг? Да ме нападне? Въпреки законното ми право да бъда тук? Да включи в акцията ялтенското отделение на Нощния патрул? Но той със сигурност се е консултирал със служителите му… и знае, че не може да има никакви претенции към мен.
Игор дойде още по-близо до мен.
— Предизвиквам те в името на Светлината и Мрака… — прошепнаха устните му.
И мен ме побиха тръпки.
Това изобщо не го очаквах. Никак.
— Извън Светлината и Мрака, ти и аз, един срещу друг, до смърт…
Той ме предизвикваше на дуел.
Стар, роден заедно с Великия Договор между Светлите и Тъмните обичай. Който вече бе полузабравен. Защото победителят отговаря пред Инквизицията. Защото дуел се обявява тогава, когато няма законови основания за схватка, когато Патрулите нямат право да се месят, когато говорят емоциите, а не разумът.
— И нека Светлината да ми бъде свидетел.
Едва ли някой бе видял мъничкото листенце бял огън, блеснало за миг в ръката на Игор. Той самият също трепна. Висшите сили рядко отговарят на призоваването от страна на обикновените патрулни…