— Игор, аз те обичам…
Лицето му трепна като от удар. Той не ми вярваше, не можеше да ми повярва.
— Приемаш ли дуела, вещице?
Да, аз мога да се откажа. Да се върна в Москва унизена и без чест, с клеймото на избягала от дуел… Всеки въшлив върколак щеше да плюе след мен…
Освен това можех да се опитам да убия Игор. Да събера толкова Сила, че да съумея да му се противопоставя…
— Бъди ми свидетел, Мрак… — казах аз, протягайки длан. И късчето мрак потрепери върху дланта ми.
— Избирай — каза Игор.
Аз поклатих глава. Няма да избирам мястото, времето и вида на дуела.
Хайде, разбери ме, разбери ме!
— Тогава изборът е мой. Сега. В морето. Преса.
Очите му бяха тъмни. Затъмнението не е страшно. Затъмнение има само когато нещо закрива светлината.
Морето беше неестествено топло. Може би защото въздухът стана студен като вечерта? От слънцето беше останал само тесен сърп в горната част на диска, сега дори човек би могъл да го погледне с просто око.
Аз плувах в топлата вода, без да се оглеждам към брега, така че никой не забеляза как двамата отрядни, мъж и жена, влязоха в морето, без да обръщат внимание на медузите, които бързаха да се махнат от пътя им.
Спомнях си как за първи път бях отишла на море. Още съвсем малка, още незнаеща за това, че не принадлежа към човешкия род, че съдбата ми е отредила да стана Различна. Живеехме с татко в Алушта, той ме учеше да плувам… помня възторга, който изпитах, когато водата за пръв път ми се покори.
А освен това помня как в морето имаше вълнение. Много силно. Или тогава всички вълни са били огромни за мен. Аз съм в ръцете на татко, той смешно подскача на вълните, облива ни пяна и е толкова хубаво, толкова весело… И аз крещя, че мога да преплувам морето, и татко отговаря, че мога, разбира се…
Ще ти бъде много зле, татко.
А и на майка няма да й е добре.
Брегът остана далеч назад, брегът, пълен с възторжени деца и доволни възрастни, един наистина щастлив бряг. Аз дори не почувствах веднага как започна „пресата“. Просто ми стана по-трудно да плувам. Просто водата престана да ме държи. Просто нещо легна върху раменете ми.
Най-простичкото заклинание. Никакви импровизации. Сила против Сила.
Татко, аз наистина вярвах, че мога да преплувам морето…
Разпънах над себе си защитна завеса, махайки от раменете си невидимата тежест. И прошепнах отново, за кой ли път:
— Призовавам те, Завулон…
Силите, които бях успяла да събера, стремително се топяха. Игор удряше, като безмилостно помиташе защитата ми.
„Да, Алиса.“
Той все пак ми отговори! Откликна! Както винаги, навреме!
— В беда съм, Завулон.
„Знаех. Много съжалявам.“
Не разбрах веднага какво означава това студено „знаех“. И този безличен тон, и това, че не се появява усещането за Сила… Той винаги споделяше с мен Сила, дори когато това не беше толкова необходимо…
— Ще умра ли, Завулон?
„Съжалявам.“
Защитната ми завеса се топеше, а аз още не можех да осмисля случващото се…
Та нали той може да се намеси! Дори от разстояние! Част от силите му стигат, за да издържа на натиска, за да сведа дуела до реми!
— Завулон, ти казваше, че любовта е велика сила!
„Нима ти самата не се убеди в това? Сбогом, момичето ми.“
Едва сега разбрах всичко.
Едновременно с мига, в който силите ми се стопиха и невидимата преса отново ме притисна надолу към топлата, сумрачна дълбина.
— Игор! — изкрещях аз, но плисналата вълна заглуши гласа ми.
Той плуваше на около петдесет метра разстояние. Дори не поглеждаше към мен. Плачеше, но в морето няма място за сълзи.
А мен ме теглеше, теглеше, теглеше към тъмната бездна.
Как така… как така…
Опитах се да събера Сила от брега. Но там почти нямаше Мрак, който можех да взема. Сладостен възторг, радостни викове — това не беше за мен.
Само на около сто метра от нас с Игор напразно се опитваше да легне върху вълните и да разтрие вцепенения си крак толкова неудачно влюбилия се в мен тийнейджър, незнайно как забелязал, че сме влезли във водата, който ни бе последвал. Гордото момче със смешното име Макар, което вече разбираше, че няма да успее да доплува обратно до плажа.
Любовта е велика сила… колко сте глупави вие, момчета, когато се влюбвате…
И панически загребващият водата Макар… аз мога да взема страха му и да удължа агонията си с няколко минути.
И плуващият Игор, който не вижда, не чува, не усеща нищо наоколо, който мисли само за това как съм убила любовта му. Глупавият Светъл маг, който не знае, че в дуелите няма победители, особено ако дуелът до най-дребната подробност е подготвен от Завулон…