Дано да ми помогнеш да си спомня нещо…
Дръпнах ципа, който тихо затананика. Отворих сака и погледнах вътре.
Най-отгоре в найлонова торбичка имаше четка за зъби, тубичка „Блендамед“, две евтини бръснарски ножчета за еднократна употреба и черно шишенце, очевидно с одеколон.
Извадих ги върху леглото.
В следващата торбичка намерих топъл вълнен пуловер, явно ръчно плетен. Оставих и него настрана.
Две-три минути рових из торбичките — чисто бельо, тениски, носни кърпи, топла карирана риза…
Аха, ето и нещо, което не е дреха.
Малък мобилен телефон с антенка, в кожен калъф. Паметта ми реагира веднага: „Когато пристигна в Москва, трябва да си купя карта…“
Зарядното устройство също беше там.
И най-накрая, на самото дъно, намерих още една торбичка. С някакви плоски неща.
Когато погледнах вътре, се вцепених. В най-обикновената найлонова торбичка с полуизтрита и по тази причина абсолютно неузнаваема рисунка, лежаха пачки с банкноти, наредени на два пласта. Американски долари. Десет пачки. Стодоларови банкноти. Това правеше сто хиляди.
Ръката ми сама се пресегна към вратата и провери дали е заключено.
А откъде имам това, мамка му? И как ще пренеса тези купища пари през границата? Впрочем, можех да бутна на митничарите по стотачка — със сигурност ще ме оставят на мира.
Тази находка на практика не пробуди нищо в паметта ми, освен мисълта за високите цени в московските хотели.
Все още втрещен, аз прибрах всичко в сака, дръпнах ципа и сложих багажа на долното легло. И леко се зарадвах, че до бутилката с бира стои още една, неотворена.
Новините явно трябваше да се полеят с успокоително.
Обаче, неясно защо, това успокоително ми подейства повече като сънотворно. Очаквах, че ще ми се наложи да лежа дълго, заслушан в потропването на колелетата, примижавайки от внезапно заслепяващата ме за няколко секунди светлина и отдаден на мъчителни размисли.
Нищо подобно. Още преди да допия втората бутилка бира, аз се свлякох на леглото, върху одеялото — така, както си бях облечен — и заспах.
Може би бях стигнал прекалено близо до нещо забранено в спомените ми?
Не знам.
Когато се събудих, навън беше изгряло студеното зимно слънце. Влакът беше спрял. От коридора долитаха отегчени официални гласове: „Здравейте, ние сме от руската митница. Носите ли оръжие, наркотици или валута?“. Отговорите бяха не чак дотам отегчени и предимно неразбираеми.
После на вратата се почука. Аз се пресегнах и отворих.
Митничарят се оказа пълен червендалест мъжага с очи, които поради затлъстяването бяха заприличали на цепки. Кой знае защо, когато се обръщаше към мен, той свърна встрани от утъпканата пътека и просто се осведоми, без никаква официалност:
— Какво носим? Дайте си багажа…
После огледа внимателно купето. Качи се на стълбичката и огледа багажника под тавана. И чак тогава спря погледа си върху самотно замрелия на долното легло сак.
Аз се надигнах и седнах на леглото все така безмълвен.
— Отворете сака, моля — настоя митничарят.
„Нима имат толкова силен нюх?“ — помислих си мрачно и послушно дръпнах ципа.
Торбичките една по една се озоваха на леглото. Когато дойде ред на тази с пачките, митничарят видимо се оживи и машинално затвори вратата на купето.
— Така, така, така…
Вече се подготвях да изслушам лицемерна тирада за законите и дори да прочета абзац от книжката, който, както всеки закон на хартия, е написан с разбираеми думи, но няма абсолютно никакъв смисъл като цяло. Да изслушам, да прочета и обречено да попитам: „Колко?“
Но вместо това аз се пресегнах мислено с ръка към главата на митничаря, докоснах разума му и прошепнах:
— Върви… Върви по-нататък. Тук всичко е наред.
Погледът на митничаря веднага стана тъп и празен като митническите закони.
— Да… Лек път…
Той се обърна сковано, отключи с изщракване вратата и се измъкна в коридора, без нито дума повече. Много приличаше на кукла. Послушна дървена кукла във властта на сръчен кукловод, който дърпа конците.
Само че кога успях да стана сръчен кукловод?
Влакът потегли след десет минути и през цялото това време аз се питах: какво става с мен? Не знам какво правя, но правя точно каквото трябва. Първо съществото в парка до завода, сега този внезапно оглупял митничар…
И защо, по дяволите, съм тръгнал за Москва? Какво ще правя, когато сляза от влака? Къде ще отида?
Кой знае защо постепенно ставах все по-сигурен, че всичко ще се изясни в нужния момент. Именно в нужния — не по-рано.
Жалко, че увереността ми не беше пълна.
Проспах по-голямата част от деня. Може би това беше реакция на организма ми — отдаване на дължимото на неочаквано дошлите отговори и умения. Как успях да разкарам митничаря? Пресегнах се към него, усетих мътната малиненочервена аура със зелен участък във формата на доларов знак… И успях да коригирам желанието му.