Според мен хората не могат така. Но какъв съм аз, ако не съм човек?
А, да. Аз съм Различен. Казах тоба на Върколака в парка. Между другото, едва сега осъзнах, че в парка ме е нападнал именно върколак. И си спомних аурата му, този жълто-червен пламък на Лова и Глада.
Изглежда, постепенно се измъквах от мрака. От пропастта. Върколакът беше първото стъпало. Митничарят — Второто. Интересно, дълга ли беше стълбата? И какво щеше да се разкрие пред мен там, на върха?
Засега въпросите бяха доста повече от отговорите.
Събудих се окончателно, след като вече бяхме минали Тула. Купето продължаваше да е празно, но сега разбрах, че сам съм пожелал това. Разбрах още, че моите желания в този свят обикновено се сбъдват.
Перонът на курската гара бавно плуваше покрай прозореца. Аз, вече облечен и готов, стоях в купето и чаках влака да спре.
Бях в Москва. Но засега още не бях наясно какво да правя.
Както обикновено, най-нетърпеливите пътници вече бяха успели да задръстят коридора. Но аз щях да ги изчакам — нямаше закъде да бързам. Така или иначе трябваше да чакам, докато съживилата се памет ми подскаже нещо, пришпорвайки ме, както колар — мързеливото си муле.
Влакът се помръдна за последен път и спря. Разнесе се дрънчене на метал, опашката от моментално оживили се хора потегли, бавно-бавно измъквайки се от вагона. Както винаги — загрижени възгласи, поздрави, опити за промъкване обратно в купето за багажа, който някой не е успял да изнесе накуп…
Но суетата във вагона отминаваше бързо. Пътниците вече бяха навън и получаваха целувки и прегръдки от посрещачите. Или не получаваха, ако нямаше кой да ги посрещне. Някои, изопнали вратове, се оглеждаха на перона и веднага настръхваха от пронизващия московски вятър. Във вагона бяха останали само онези, които се занимаваха с обичайното предаване на багажа през прозореца.
Взех сака и тръгнах към изхода, като все така не знаех какво ще правя в най-близко бъдеще.
Вероятно трябваше да обменя пари. Нямах в себе нито една руска копейка. Само от нашите, „независимите“ украински. Но те, уви, не вървяха тук. Точно преди влизането в Москва предвидливо бях разопаковал една от пачките и бях разпределил част от банкнотите из джобовете си.
Винаги съм мразел портфейлите…
Впрочем какви ги говоря? Винаги… Моето „винаги“ беше започнало предишната нощ.
Машинално настръхвайки от прегръдката на зимата, аз закрачих по перона в посока към подлеза. Нали нямаше как на гарата да няма обменно бюро?
Порових се из несигурната си памет и установих две неща: първо, не помнех кога за последен път съм бил в Москва, но второ, за сметка на това общо взето имах добра представа как изглежда гарата отвътре, къде да търся обменните бюра и как да попадна в метрото.
Подлезът, подземната чакалня, късият ескалатор, залата с касите за билети. Междинната ми цел беше там, на втория етаж, след още един ескалатор.
Но това обменно бюро се оказа отдавна и стабилно затворено. Нито светлина, нито пролука, през която да се види нещо вътре, нито задължителното табло с текущия курс.
Добре. Тогава към изхода и после наляво, към полегатия наклон надолу към станция „Чкаловска“… Само че целта ми беше не самата пътека надолу, а до нея.
Беличък търговски павилион, стълба към втория етаж, облети със светлина празни малки търговски зали, завой… Охранителят бързо вдигна поглед към мен и веднага се отпусна, след като разпозна в мен пристигащ отдалеч чужденец.
— Влизайте спокойно — великодушно разреши той.
Влязох в стаичката заедно със сака си. Цялата обстановка се изчерпваше с кошчето в ъгъла и, разбира се, малкото гише с подвижно чекмедже за пари, което винаги ми бе напомняло за вечно гладно гърло.
„Хей — напомних си аз, — не забравяй за младостта на твоето «винаги»…“
Но все пак, щом мислех като човек, реално изживял трийсет и пет години, значи за това имаше някаква причина, нали?
Добре, ще видим по-късно.
Гладното гърло погълна веднага пет стодоларови банкноти и паспорта ми. Не видях кой се крие там, зад плътната преграда, а и не се опитах да видя. Забелязах само пръсти с лакирани със седефен лак нокти. Значи жена. Неохотно подалото се напред гърло изплю солидна пачка банкноти от по сто рубли, няколко по-дребни банкноти и дори две-три монети. Без да броя парите, ги пъхнах в джоба на гърдите си, под пуловера, само дребните банкноти прибрах в джоба на панталоните. Заедно с монетите. Сложих паспорта в другия джоб на гърдите и изхвърлих зелената квитаниия в кошчето.