— Разбрах — отвърнах аз. — Благодаря. Мога ли да тръгвам?
— Тръгвайте… Тъмни.
Сержантът поседя безмълвно няколко секунди, после затвори сейфа (не само с ключа), остави компютъра както си беше и направи подканващ жест с ръка по посока на изхода.
Когато вече бяхме в поовехтелия кабинет, той нерешително уточни:
— Извинявайте, а какъв сте вие? Не сте вампир, не сте върколак, не сте инкуб, не сте вещер, това мога да видя и аз. Според мен не сте и маг. Нещо не мога да разбера…
Самият сержант беше Светъл маг от приблизително четвърто равнище. Не беше много, но общо взето не беше и малко.
И наистина — какъв бях аз?
— Това е сложен въпрос — отговорих уклончиво. — По-скоро все пак съм маг. Довиждане.
Взех сака си и се върнах във фоайето.
А след пет минути вече се настанявах в стаята си.
Правилно не бях повярвал на портиера — първото позвъняване с предложение да се направи почивката ми по-приятна ме застигна, докато се бръснех. Помолих мрачно, но учтиво, да не ми звънят повече. Втория път учтивостта в гласа ми намаля, а при третата оферта просто изсипах в слушалката, която за нищо не ми беше виновна, толкова гъста и лепкава сила, че събеседникът ми се задави и млъкна насред дума. Повече не ми позвъниха.
„Уча се — помислих си аз. — Маг ли съм в края на краищата, или не?“
Често казано, думите на сержанта-Светъл изобщо не ме учудиха. Вампири, върколаци, инкуби… Те съществуват. Наистина съществуват. Но само за своите, за Различните. Не и за обикновените хора. Затова пък за Различните хората са източник на съществуване. Корени и храна. И за Светлите, и за Тъмните, колкото и да ни одумват Светлите на всеки ъгъл. Те също черпят своята енергия от живота на хората. А целите… Така или иначе целите ни са едни и същи. Просто и ние, и Светлите се опитваме да изпреварим конкурентите и да стигнем първи до тях.
От връхлетелите ме откровения ме откъсна почукване по вратата — носеха ми вечерята. След като възнаградих прислугата със стотачка (и откъде у мен този надут навик да раздавам прекалено щедри бакшиши?), аз се опитах да се съсредоточа отново, но очевидно вече не бях настроен за това. Жалко.
Обаче все пак бях преодолял следващото стъпало. Или поне вече знаех, че Различните са два вида. Светли и Тъмни. Аз бях Тъмен. Не обичах особено Светлите, но не можех да кажа, че ги мразя. Та нали те също бяха Различни, макар и да се ръководеха от малко по-други принципи в сравнение с нашите.
И освен това отчасти започнах да разбирам какво се крие зад моята заплаха към върколака в парка и зад солидното название „Нощен патрул“. Това не беше нищо по-различно от наблюдение над Тъмните нощем, защото времето на Тъмните беше именно нощта. Естествено, съществуваше и Дневният патрул. Те бяха свои, но с тях също трябваше да се съобразявам, защото ако направех нещо нередно, и те нямаше да ме погалят по главата. И цялата тази система беше в несигурно равновесие, тъй като всяка от страните постоянно търсеше пътища и начини за разгромяване на конкурентите, за да се възцари окончателно и безвъзвратно над света на хората.
Такава беше цялата веселба. От това стъпало засега не можех да видя нищо повече в околния здрач…
Чух Зова, когато вече приключвах с вечерята.
Не тих и не силен, нито пък жален или властен. Този, за когото беше предназначен, също го чуваше. И не беше в състояние да му се противопостави.
Зовът не беше предназначен за мен. Странно беше, че го долавям…
Значи трябваше да действам.
Нещо в мен вече непреклонно раздаваше команди. Облечи се! Сака — в гардероба! Затвори прозорците и заключи вратата! Не само с ключове и резета, тъпако!
Черпейки сили отвсякъде, докъдето можех да достигна, направих така, че хората да не се интересуват от стаята ми. А Различните и без това нямаше какво да търсят тук.
Пияният сириец в съседната стая внезапно изтрезня напълно. На долния етаж стомахът на повръщащия чех спря да го измъчва и той утихна, прегърнал с облекчение клозетната чиния. В стаята насреща възрастният бизнесмен от Урал за пръв път в живота си шамароса жена си по бузата, с което завърши старо и продължително скарване — след час на двамата им предстоеше да отпразнуват примирието в ресторанта на втория етаж. Ако наблизо имаше някой Светъл — бях му поднесъл всичко това на тепсия…