Но тези неща ме интересуваха слабо. Аз вървях към Зова. Към Зова, който не беше предназначен за мен.
Вечерта бавно се превръщаше в нощ. Проспектът шумеше, вятърът виеше пронизващо в тролейбусните жици. Кой знае защо звуците на природата изместваха шумовете на цивилизацията — може би защото аз се вслушвах?
Направо по проспекта. Точно така.
Нахлупих шапката по-ниско и закрачих по тротоара.
Когато почти бях стигнал до продълговатата постройка, чийто първи етаж беше зает от магазин с нелепи бутафорни самовари на витрините, Зовът утихна. Но аз и без това вече знаех къде трябва да отида.
Следващата сграда, и там, малко преди кръстовището — тесен и мрачен проход-тунел. Този път пълен с гъст, неподправен мрак.
Вятърът, сякаш напук, се усили, започна да ме шиба по лицето и да ме блъска като опитен ръгбист, и се наложи да се приведа напред, за да продължа да се движа по някакъв начин.
Ето го и проходът. Изглежда, бях закъснял. На фона на едва виждащото се петно — срещуположния изход към двора — за миг застина неясен силует. Различих само бледото, явно нечовешко лице и двата слаби проблясъка на очите. И зъбите, поне така мисля.
И това беше всичко. Този, който беше на мястото, изчезна, престана да го има.
Наведох се и се вгледах в неподвижното тяло. Девойка, съвсем млада, на шестнайсет години. Със странна смесица от блаженство и мъка в застиналите й очи. До нея бях захвърлени пухкав плетен шал и шапка. Якето беше разкопчано, а шията — оголена. Върху нея се виждаха четири белега.
Дори не успях да се учудя, че виждам в абсолютната тъмнина.
Приклекнах до девойката. Заедно с кръвта — малко количество, не повече от четвърт литър — бяха изпили и живота й. Бяха изсмукали енергията й — цялата, до последната капка. Гадост.
В този момент, едновременно от двете посоки, в прохода се втурнаха хора.
— Стой! Нощен патрул! Излез от Сумрака!
Изправих се, в първия момент все още недоумяващ какво искат от мен, и веднага получих осезаем удар — не с юмрук, нито пък с крак. А с нещо бяло, като престилката на хирург. Не болеше, просто беше унизително. Единият от патрулните насочи към мен къс жезъл с червен камък на върха му и изглежда възнамеряваше да ме удари отново.
И в този момент прекрачих следващото стъпало. Дори не следващото, а две-три стъпала наведнъж.
Излязох от Сумрака. Сега разбирах какво става, когато всичко наоколо се забавя и се появяват способностите ми да виждам в абсолютната тъмнина. Това беше светът на Различните. А на мен ми нареждаха — не ме молеха, а именно ми нареждаха — да се върна в света на хората.
И аз се върнах, послушно и безропотно. Защото така трябваше.
— Представи се! — нареди някой. Не видях кой, защото светеха в лицето ми с фенерче. Бих могъл да го видя, но засега това просто не беше необходимо.
— Виталий Рогоза, Различен.
— Андрей Тюнников, Различен, сътрудник на Нощния патрул — представи се с видимо удоволствие онзи, който ме бе ударил с помощта на бойния жезъл.
Сега вече усещах, че не са ме ударили с пълна сила, а просто профилактично. Но ако се наложеше, можеха и по-силно — зарядът на жезъла го позволяваше.
— И така, Тъмни, какво имаме тук? Пресен труп и ти до него. Ще дадеш ли обяснение? Или може би у теб ще се намери лиценз? А?
— Андрюха, не избързвай — срязаха го от тъмнината.
Но Андрюха не се вслуша в съвета, само махна с ръка с досада:
— Чакай!
После отново се обърна към мен:
— Е, какво? Мълчиш, Тъмни? Нямаш какво да кажеш?
Аз наистина мълчах.
Андрюха Тюнников беше маг, но Светъл, естествено. Едва достигнал пето равнище.
Такъв бях аз вчера.
Явно амулетът не беше зареден от него — долавяше се почеркът на по-опитен маг. А и двете момчета, които стояха зад гърба му, ми изглеждаха по-силни от него.
Противоположната страна на прохода беше завардена от самотна девойка, нисичка и младичка, но именно тя беше най-опитната и най-опасната в цялата група. Беше боен трансформиращ се маг. Нещо като светъл върколак.
— Е, какво, Тъмни? — настояваше Андрюха. — Само ще мълчиш, така ли? Ясно. Покажи регистрацията си! И уведомете някой от Дневния патрул, че сме хванали бракониер — Тъмен…
— Глупак си ти, Андрюха — казах аз с насмешка. — Зарадва се! Бракониер си хванал! А погледна ли поне жертвата, а? Кой е направил това според теб?
Андрюха се сепна и наведе поглед към мъртвата девойка. Изглежда започваше да разбира.
— Ва… вампир — измънка той.
— А аз какъв съм?
— Ти си м-маг… — От объркване Андрюха дори започна да заеква.
Обърнах се към девойката, защото реших, че си струва да разговарям именно с нея.