— Не се шегувам, колега, просто поздравявам. Напразно не ни дочакахте там… знаете къде. Много разчитах да си поговорим.
— Не исках да преча — признах си аз и това беше вярно повече от наполовина. Нещо обичайно за Различните, без значение дали са Тъмни или Светли.
— Аз разчитах на помощ. Помощ от събрат. А вие предпочетохте да изчезнете.
А ето това „аз“ си беше нещо типично за Тъмните. Всеки Светъл на мястото на Шагрон неизбежно би казал „ние“, при това напълно искрено. И би имал предвид абсолютно същото като Шагрон. Разбира се, също толкова искрено.
— Добре. Запознайте се — това е Едгар. Наш колега от Естония, напоследък е в московския Патрул. Какво става при вас?
— Поредният труп — признах си аз. — Различен. Светъл. Служител на Патрула. Впрочем, вие сте съвсем наясно с това, нали, колега Едгар?
— А времето е малко и всеки момент ще довтасат Светлите? Това ли имаше предвид? — тихо каза Едгар, като изостави в движение дипломацията и премина на „ти“. И аз осъзнах, че с този мургав естонец не си струва да се влиза в словесни двубои.
— Миналата събота, във вечерта на пристигането ми, този Светъл ръководеше операцията по залавянето на вампира-бракониер…
— Вампирката — уточни Едгар и се намръщи. — По-нататък?
— По случайност се озовах при жертвата. Завариха ме до трупа и разпознаха в мен Тъмен. Очевидно поради своята неопитност — не виждам други причини — Тюнников ме обвини в извършеното от вампира… вампирката. Аз го поставих на място, при това, признавам, доста рязко. Но той сам се мина. Общо взето, това е всичко… Когато днес излизах от стаята, оставих охранителни заклинания. Върнах се — и го заварих тук. Вече не можех да му помогна.
Последната фраза се изплъзна сама, не възнамерявах да я произнасям. Изглежда, отново бях започнал „да се нося по течението“.
— Този сополанко е ръководил операцията? — попита с недоумение Шагрон. — Та там са били значително по-опитни Светли. Тигрицата, маговете…
— Тюнников е бил на стаж, нещо нормално — изсумтя Едгар към партньора си и отново ме погледна. — Ти си заредил Пръстена на Шааб с такава сила, че си убил стажанта на Светлите на място?
Въпросът явно беше риторичен. По всичко личеше, че съм направил простичко заклинание, но съм вложил в него прекалено голяма сила. Може би…
Усетих приближаването на Светлите едновременно с Едгар — те тъкмо влизаха в хотела. Няколко секунди по-късно ги засече и Шагрон.
— Какво им каза? — попита Едгар, явно припряно. — Само че по-набързо.
Изглежда той ни беше прикрил с достатъчно мощен невидим похлупак. И преди да кажа дори дума, аз прибавих към похлупака своята мощ, взета отчасти някъде вътре от мен, от съзнанието ми, и отчасти — отвън. Всичко това стана абсолютно неволно. Прочетох в очите на Едгар безмълвно смайване.
— Позвъних им и казах, че в стаята ми има мъртъв Светъл. И името му. Това беше всичко.
Едгар кимна едва забележимо и погледна изразително Шагрон, който леко сви рамене.
Прекарахме в мълчание останалото време до почукването по вратата, този път далеч не толкова учтиво.
Светлите изобщо не изчакаха разрешение да влязат. Просто влязоха.
Бяха петима — Толик, Антон и трансформиращата се девойка, вероятно едва успели да стигнат от Първомайска до офиса си. Освен тях имаше още двама — мъж с интелигентен вид и очила с рамки за осемстотин долара и още един, с почерняло от слънце лице, сякаш в момента не беше зима.
Тези двамата и присъединилият се към тях Толик внимателно оглеждаха и сканираха всеки сантиметър от стаята. Навярно стените й още не бяха изпитвали толкова интензивно магическо въздействие.
Антон и момичето не се намесваха, но аз усещах осезаемо лъхащата от тях омраза. Дори не омраза — Светлите даже и да мразят не могат. По-скоро желание да ме притиснат както трябва, да ме осъдят, да ме накажат. Или просто да ме ударят достатъчно силно, че да отида навеки в Сумрака.
Освен това по всичко личеше, че извън стаята се намира поне още един Светъл. Вероятно на етажа или при асансьорите. Очевидно ги прикриваше. При това се беше скрил много здраво — може да се каже, че го засякох случайно. А Шагрон и Едгар според мен изобщо не се досещаха за присъствието му.
Намръщих се. Светлите имаха двойно числено пребъзходстбо. При това двамата, които виждах за първи път, бяха много силни магове, едва ли под първо равнище. Във всеки случай двамата щяха да са по-силни от Шагрон и Едгар. А и Антон не беше пълна нула — той би могъл да си премери силите и с Шагрон, и с Едгар. Плюс момичето — тя беше боен маг. И неизвестният някъде наблизо. Получаваше се доста неприятно съотношение на силите. Щяха да ни направят на пух и прах…