През това време Светлите завършиха сканирането. Очилатият приближи и попита безразлично:
— Кажете, наистина ли беше необходимо да се слага толкова силно заклинание?
— А според вас защо съм изразходвал толкова много сили?
Очилатият и вторият непознат бързо се спогледаха.
— Настоябаме да огледаме багажа ви.
— Стоп — побърза да се намеси Едгар. — А на какво основание всъщност?
Очилатият се усмихна по начин, който не предвещаваше нищо добро — само с устни.
— В Нощния патрул се появиха подозрения, че на територията на Москва е вкаран забранен артефакт с изключителна сила. Вие трябва да знаете, че подобни действия са в разрез с Договора.
Колегите-Тъмни ме гледаха със съмнение. И като че ли очакваха някаква напълно еднозначна реакция. Но каква? Този път вътрешната ми вълшебна пръчица не сметна за нужно да ми подскаже нищо. Но, от друга страна, аз прекрасно знаех, че в сака ми няма никакви забранени артефакти. Затова великодушно махнах с ръка:
— Нека да гледат! Ако искат чак до утре!
— Протестирам — каза тихо и сякаш без особена надежда Едгар. — Нямате разрешение от ръководството ви.
— Протестът се отхвърля — отвърна с твърд глас очилатият. — Аз самият съм ръководството. Покажете багажа си, Тъмни.
Не беше необходимо да ме подканват втори път. С едно движение неутрализирах остатъците от защитата, отворих гардероба, където в пълно усамотение, в съседство с две четки за дрехи лежеше багажът ми. Част от надписа се взираше в нас сякаш с укор: „Fuj…“. Кой знае защо си представих отегчен скърцащ глас, произнасящ това „Фудж…“.
Взех сака и изсипах съдържанието му върху леглото. Светлите слабо се интересуваха от вещите, но виж, при вида на последния пакет настръхнаха. Вторият непознат дори посегна към амулета си в джоба на якето.
Когато изсипах парите върху покривката, всички впериха погледи в мен. И моите, и Светлите. Гледаха ме, сякаш съм психопат. Завършен и непоправим психопат.
— Ето — казах аз. — Това е всичко, което имам. Сто хиляди. Впрочем, вече са по-малко.
Очилатият пристъпи към леглото и гнусливо се порови във вещите, надничайки в торбичките. Но аз разбрах какво му беше нужно всъщност — пряк контакт чрез допир.
Дори дистанционното сканиране не го устройваше!
Господи, в какво ли ме подозираха? Вероятно някакъв кретен наистина се е опитал да вкара в Москва неидо забранено и тъй като аз малко бях прекалил със защитата на нещастните си долари, те бяха заподозрели мен за всичко. Три пъти ха-ха! Ставаше все по-весело.
Очилатият изучава багажа ми още минута. После се предаде.
— Добре. Тук няма нищо. Обявяваме стаята ви за закрита територия. Погрижете се да се преместите.
Трансформиращата се девойка трепна и погледна въпросително и с недоумение очилатия. Той едва забележимо разпери ръце и аз разбрах защо прави този жест. Нямаше за какво да се хванат. Нямаха основания за сражение. Момичето настръхна, но вторият маг сложи ръка на рамото й, за да я предпази от необмислени действия.
— Така-а ли? — лукаво провлачи Едгар и за пръв път в акцента му се появи нещо естонско. — Да се премести-и? В такъв случай настояваме за официално разрешение за намеса седма степен. За избягване на ненужни въпроси от страна на администрацията.
Светлите се направиха на недоволни — впрочем те и без това си бяха недоволни.
— Защо? Може да се въздейства върху персонала и без корекция на психиката.
— А вие имате навика да обявявате всяко въздействие за нарушение — поясни Едгар с възможно най-невинен вид.
— Разре… — започна Иля и се сепна. — Не. Не разрешавам. Антоне, отиди с тях и свърши всичко сам. Постарай се този да го настанят възможно най-далеч оттук, за да не… Както и да е, действай.
Едгар въздъхна разочаровано.
— Е, какво пък… Щом не искате — няма. Кажете, почитаеми, имате ли още въпроси към нашия колега?
В гласа и в тона на Едгар имаше такава надутост, такава изтънченост, че аз се уплаших да не би Светлите да решат, че естонецът им се подиграва. Но те очевидно познаваха добре Едгар. А може би тази разяждаща като киселина учтивост беше нормалният начин на поведение и на двата Патрула.
— Не. Не смеем да го задържаме повече. Но ще си позволим да му напомним: до приключване на разследването на вече трите случая му е забранено да напуска Москва.
— Не съм забравил — подметнах аз, колкото се може по-невинно.
— В такъв случай ще си позволим да се сбогуваме. Колега Виталий, съберете багажа си…
Аз напъхах набързо вещите — в торбичките, а торбичките — в сака, взех от креслото захвърленото там яке и се изправих. Едгар ме подкани с жест към вратата.