Дневен патрул

Едгар отключи таблото. Оказа се, че вътре има малки хоризонтални отделения, във всяко от които висеше ключ. До всеки ключ имаше номерче.

Впрочем избързах — в две от отделенията нямаше ключове — във второто и четвъртото.

— Избирай. Ако ключът виси тук, значи апартаментът е свободен.

Той каза именно „апартаментът“, а не „стаята“, сякаш безплатните жилища за Различните бяха именно тази граница, която отделя безличните хотелски стаи от местата, които могат да се нарекат „дом“.

Взех ключ номер осем. Първият във втората редица.

— После ще разглеждаш — предупреди ме Едгар. — Остави си багажа и веднага се връщай.

Кимнах. Интересно, какво ли бяха замислили Тъмните ми колеги? Сигурно учтив, но подробен разпит.

Добре. Ще го издържим. Свои са все пак.

Апартаментът наистина беше апартамент. С кухня, тоалетна и три просторни стаи. И огромно антре — типичен сталински стил с евроремонт. Стаите бяха три и половина, ако не и четири метра високи.

Окачих якето си на закачалката и хвърлих чантата насред антрето. Излязох в коридора и затворих вратата.

От апартамент четири се носеше музика. Преди минута, когато минах покрай вратата, чух нещо леко, чуждестранно. Но сега песента беше друга и аз по-скоро усетих, отколкото чух думите, почти заглушени от острия хардрок ритъм:

Ти си захвърлен от силата на съдбата,
ти си унизен и смазан.
Време е да забравиш какъв си бил,
но си спомни какъв си станал!
Захвърлен на дъното, където е все едно
за какво славата те е обичала.
Подлостта чрез огън слага клеймо,
душата ти е опустяла.
Хората на дъното се лутат в тъмнината,
готови да се изядат едни други,
само и само за да продължат мизерния живот,
още един залък да откъснат…
Зъл сред тях, жалките и злобните,
ти се движиш в кръг сред същата тълпа,
с тях пълзиш за храна, под заплахата на ножа,
като роб или пророк.

Не знам защо, но застинах пред чуждата врата. Това беше нещо повече от думи. Усещах ги с кожата си, с цялото си тяло. Забравил съм какъв съм бил, но как да си спомня какъв съм станал? И не съм ли започнал нова обиколка в кръг заедно с неизвестна засега за мен тълпа?

А ако слушаш само тишината,
а не лъжата, лицемерието, и не деня и мрака,
под слънцето ще се разтапяш като сняг.
И ако обичаш без измяна,
ще загинеш от тъга голяма!

Е, явно в близко бъдеще нямаше да ми се наложи да слушам тишината. Прекалено много бяха заинтригуваните от моята скромна личност. И Светли, и Тъмни…

Междувременно гласът на певеца се засили, стана триумфиращ и дързък:

Хей, жителите на небето!
На дъното кой още не е бил?
Без да преминете през ада,
не можете да изградите рая!
Хей, жители на дъното!
Гръмотевицата Ви се подиграва!
За да се почувствате със нея равни
един път има само — към върха!
Един път има само — към върха…

Така значи… Към върха. И излиза, че не можеш да достигнеш до рая, без да поскиташ из преизподнята. Само че и раят, и пъкълът са различни за всеки. Но, от друга страна, нали Кипелов пее точно за това?

Странно. Вече бях слушал тази песен, бях запомнил името на изпълнителя, дори я имаше в списъка песни в плеъра ми. Но сега тя ми прозвуча по съвсем друг начин, неочаквано проряза съзнанието ми като парче невидимо стъкло.

— Колега! Побързайте! — подкани ме Едгар.

Със съжаление се отдръпнах от вратата.

„После трябва да я чуя… Да си купя целия албум — и да го изслушам…“

Гласът на певеца постепенно утихваше зад гърба ми:

Но ако в мозъка ти лумне светлина
и като с клин избие твоето покорство,
отминалите дни в душата ти ще оживеят,
и отново грях ще се извърши.
Кръв по ръцете, върху камъните кръв,
по телата и по гърбовете жалки
на хората, готови в робство да изгният,
нагоре се катериш в луд стремеж.

Кой знае защо ми се стори, че Кипелов познава прекалено добре нещата, за които пее. Кръвта. Дъното. Небето. Като нищо този дългокос кумир на руските металисти можеше да се окаже Различен. Във всеки случай, това не би ме учудило особено.

Заедно с Едгар и Шагрон се качих още един етаж нагоре. Озовахме се в истинския офис. Просторна зала, разделена чрез прегради на малки кабинки, с отделни кабинети малко встрани, с голям хол, отделен от Тверская с огромно, леко затъмнено стъкло. Забелязах, че Тъмните на практика изобщо не използваха стационарни компютри, или поне всеки от тримата сътрудници, които се забелязваха — неясно дали работили нощна смяна или дошли много рано — беше вперил поглед в екрана на ноутбука си.