Гласът на Кипелов беше не по-малко омайващ от Зова. Звучеше хипнотично, беше убедителен като самата истина. И изведнъж разбрах, че слушам химна на Тъмните. Олицетворението на идеала на техните лутащи се, непризнаващи граници и правила души.
Свобода. Единственото, което наистина ни интересуваше. Свобода от всичко. Дори от световното господство. И е невероятно жалко, че Светлите изобщо не могат да го разберат и да повярват, и заради това плетат безкрайните си интриги, а за да останем свободни и занапред, ние просто сме принудени да се изправим на пътя им.
Асансъорът пълзеше надолу, преминавайки през сумрачните и обикновените етажи. Бях свободен…
Ако Кипелов е Различен, той е Тъмен. Никой не би могъл да пее за свободата ТАКА. И никой освен Тъмните не би могъл да чуе в тази песен нейния истински, дълбок смисъл!
Двамата мълчаливи върколаци, дежуряиш на входа, ме пуснаха без проблеми — не напразно Едгар беше наредил да се внесе образа на регистрацията ми в базата данни. Излязох на Тверская — в сгъстяващия се здрач на поредната московска вечер. Тръгнах към Зова, но свободен от него. И от всичко на света.
На кого ли бях притрябвал? Сред Светлите няма вампири — обикновени, имам предвид. Иначе всички Различни са енергийни вампири, всичките са способни да черпят сили от хората. От страховете им, от радостите им, от техните преживявания. Всъщност ние се отличаваме от сумрачния мъх само по това, че умеем да мислим и да се движим. И не използваме натрупаната сила само за храна.
Зовът ме поведе към Тверская, в посоката, противоположна на Кремъл, към Белоруската гара. Крачех сред вечерната тълпа — изолирано, сякаш бях белязан. И наистина бях белязан — от Зова. Не ме виждаха, не ме забелязваха. Не бях нужен никому — нито на топлещите се в колите девойчета, нито на сутеньорите, нито на суровите момчета в скъпите западни коли, паркирани до банкета. Никому…
Надясно. По Страстния булевард.
Зовът се усилваше, усещах го — значи мястото на срещата наближаваше.
През лепливата снежна виелица се носеха стада от коли. Дребните снежинки танцуваха чудато под светлината на фаровете.
Студ и здрач. Зимната Москва.
Снегът се трупаше покрай булеварда на равномерен слой, както и върху пейките, празни в това време на годината, и върху храстите, и върху решетките на мантинелите между тротоарите и булеварда.
Опитаха се да ме хванат, когато бях изминал половината път до Каретния пазар.
Заклинанието за отблъскване се стовари сякаш от небето — всичко, което беше съдено да се случи на булеварда, не интересуваше обикновените хора. Колите продължаваха да се носят закъдето бяха тръгнали, а малцината минувачи залитнаха за миг и бързо се отдалечиха, дори и преди това да крачеха към мен.
Светлите започнаха да изскачат от Сумрака един след друг. Бяха четирима. Двама магове и двама трансформиращи се, вече в бойно състояние. Огромен, бял като сняг мечок и червена тигрица.
Маговете ме удариха едновременно от две посоки и едва не ме смазаха. Но бяха недооценили плячката — ударът беше предвиден за този „аз“, който би се подчинил на Зова.
Обаче аз бях успял да стана друг.
Разперих мислено ръце и спрях двете готови да се сблъскат и да ме сплескат стени. Спрях ги, почерпих сили и ги отблъснах от себе си. Не особено силно.
Никога не бях виждал цунами. Но цунамито беше първото, за което си помислих, когато видях последствията.
Редиците на Светлите магове, които само до преди миг бяха изглеждали непоколебими и монолитни, се смачкаха, сякаш бяха прегради от оризова хартия. Двамата магове, пометени и хвърлени на земята, се изтърколиха на десетина метра и само решетките на мантинелите им попречиха да се озоват под гумите на колите. Във въздуха се вдигнаха облаци снежен прах.
Навярно Светлите разбраха, че няма да се справят с мен с чиста магия. И тогава напред се хвърлиха трансформиращите се. В облика си на зверове.
Бързо почерпих още сила, откъдето можех — над булеварда веднага проехтя приглушено дрънчене, като от счупено стъкло, последва още едно, след което се разнесе див рев на клаксони.