Посрещнах мечока с „вдлъбнат щит“ и го запратих да се търкаля нататък по булеварда. Що се отнася до тигрицата — просто отскочих от нея като за начало.
Всичко това изобщо не ми хареса, още от първия миг.
Не знам откъде трансформиращите се магове вземат маса за трансформацията си. В човешкия си облик девойката тежеше не повече от четирийсет и пет-петдесет килограма. Сега бе поне сто и петдесет килограма мускули, сухожилия, нокти и зъби. Същинска смъртоносна бойна машина.
Светлите обичат тези неща.
— Хей! — извиках аз. — Чакайте. Може би е по-добре да поговорим?
Маговете бяха успели да се изправят и се опитваха да ме нападнат отново, но аз без особени усилия завързах на възел кръвожадно люлеещите се нишки и ги запратих по собствениците им. Те отново паднаха на земята, но този път не се изтърколиха — просто им бях върнал тяхната собствена енергия. Мечокът стоеше встрани, заплашително тъпчейки на място. Беше се прегърбил, сякаш възнамеряваше да се изправи на задните си лапи.
— Не те съветвам — казах аз и ударих атакуващата ме тигрица.
Не много силно. Не исках да я убивам.
— За какво е всичко това, по дяволите? — извиках ядосано. — Или в Москва така е прието?
Глупаво беше да викам Нощния патрул — самите нападатели работеха там. Тогава може би си струваше да повикам Дневния? Още повече, че не бяха далеч, офисът им беше съвсем наблизо. Щяха да дотичат на мига. Само че щеше ли да ми помогне това?
Маговете не възнамеряваха да се предават. В ръцете на единия пламтеше зареден до пръсване жезъл, другият държеше някакъв парализиращ амулет. Също не от най-слабите.
Амулетът ми отне цели две секунди — наложи се да разкъсам хвърлената към мен мрежа с обикновения „троен кинжал“, но вложих в простичкото заклинание толкова сила, че би била достатъчна да изпепели целия център на Москва. Вторият успя да ме засегне с Витлеемския огън, но ударът му само ме ядоса още повече и, изглежда, станах още по-силен.
Замразих жезъла му. Просто го превърнах в продълговато парче лед и приложих върху него Заклинанието на отхвърлянето. Парчетата лед се разхвърчаха от дланта на Светлия като чудат студен фойерверк и в същия момент откъм зенита се чу грохотът от освобождаващата се енергия.
Няма да я стоварвам върху заобикалящите ме, я! Достатъчни са ми и няколко стълкновения на близките кръстовища…
Мечокът не помръдна от мястото си. Изглежда беше осъзнал, че въпреки численото превъзходство, силите далеч не са равностойни. Но виж, тигрицата не мирясваше. Тя се прокрадваше към мен с настървението на обезумяла самка, до чиито деца се е докопал неприятел. Жълти, като огънчета на църковни свещи, очите й пламтяха с безумна омраза.
Тигрицата си отмъщаваше. Отмъщаваше си на мен, Тъмния, за всичките си огорчения и загуби. За убития от мен Андрей. И за какво ли още не… И не възнамеряваше да се спира пред нищо.
Не искам да кажа, че нямаше за какво да ми отмъщава — Патрулите винаги са воювали и аз обикновено наричам нещата с истинските им имена. Но и аз не възнамерявах да умирам.
Аз бях свободен. Свободен да накажа онзи, който е застанал на пътя ми и отказва да разрешим спора по мирен начин. Нима не искаше да ми каже същото и песента?
И аз я ударих. С Маранята на Трансилвания.
Тигрицата се сгърчи, изопна се и дори през бученето на двигателите и свиренето на клаксоните ясно се чу хрущенето на костите й. Заклинанието мачкаше трансформиращия се маг, както малко дете — пластелиново човече. Строшените ребра прободоха кожата и се забиха в снега като окървавени зъби. Главата се сплеска като плоска палачинка. Само след миг красивият звяр се превърна в безформено кълбо от окървавена плът.
С последния си добре премерен удар изпратих душата на тигрицата в Сумрака.
След като веднъж бях започнал, нямах право да спирам.
Светлите застинаха. Дори мечокът престана да пристъпва от крак на крак.
„И сега какво?“ — помислих аз тъжно.
Реших, че вероятно ще ми се наложи да ги убия всичките. Но, слава на небесата или на преизподнята, не се стигна дотам.
— Дневен патрул! — изрече познат глас. — Регистрирано е нападение над Тъмен. Излезте от Сумрака!
Едгар говореше твърдо и без никакъв акцент.
Само дето напразно намеси Сумрака. Живите не се бяха сражавали в Сумрака, а тигрицата нямаше откъде да се върне.
— Дневният патрул настоява за незабавно свикване на трибунала — каза Едгар зловещо. — А засега се постарайте да призовете шефа на Нощния патрул.
— Той ще ви разпръсне като котенца — каза сърдито единият от Светлите магове.