— Няма да ни разпръсне — каза Едгар и ме посочи. — Заедно с него — няма да ни разпръсне. Нима още не си го разбрал?
Едва успях да усетя как някой премести голямо количество Сила в пространството. А после до нас се появи мургав мъж с остри черти на лицето. Той беше облечен в шарен източен халат и изглеждаше страшно нелепо насред заснежения булевард.
— Вече съм тук — измърмори той, гледайки навъсено неотдавнашното полесражение.
— Хесер! — оживи се Едгар. — Здравей. В отсъствието на шефа ще ти се наложи да даваш обяснение пред мен.
— Пред теб? — Хесер погледна накриво естонеца. — Много ти порасна работата.
— Тогава пред него — сви рамене Едгар и настръхна, сякаш беше замръзнал. — Или и той не е достоен?
— На него ще му дам обяснение — каза сухо Хесер и се обърна към мен. Погледът му беше бездънен като вечността. — Махай се от Москва! — изрече той почти без никакви емоции. — На мига. Качвай се на влака, на метлата, на каквото ти падне — и се махай. Вече уби двама.
— Смятам — отбелязах аз колкото се може по-миролюбиво, — че току-що се опитаха да убият мен. А аз само се отбранявах.
Хесер ми обърна гръб — изобщо не искаше да ме слуша. Не желаеше да разговаря с Тъмния, изпратил завинаги в Сумрака един от най-добрите му бойци. По-точно — една от тях.
— Да си вървим — нареди той на своите.
— Хей, хей! — подвикна Едгар. — Това са престъпници! Никъде няма да ходят, в името на Договора!
Хесер отново се обърна към естонеца:
— Ще си тръгнат. И ти нищо не можеш да направиш. Те са под моя защита.
Очаквах не на шега издигането си на следващото стъпало. Защото дори настоящите ми способности бяха достатъчни, за да разбера — засега не можех да се сравнявам с Хесер. Той щеше да ме смаже. Нямаше да е без усилие — все пак бях успял да се изкача доста по призрачната стълба. Имах доста Сила. Но щеше да ме смаже.
Обаче не се случи нищо. Навярно още не беше дошло времето на сблъсъка ми с Хесер.
Едгар ме погледна жално — изглежда той възлагаше на мен големи надежди.
Светлите влязоха в Сумрака, взеха останките на загиналата си съратница и преминаха в по-дълбокия, втори слой. И това беше всичко.
— Наистина не можех да го спра — виновно си признах аз. — Извинявай, Едгар.
— Жалко — каза естонецът със свити устни.
Откараха ме в офиса на Дневния патрул с неизменното BMW. И за пръв път, откакто бях в Москва, се почувствах уморен.
Но бях все така свободен.
Платих си за изразходваната сила — смътно си спомням как ме докараха и довлякоха до асансъора, как ме отведоха в кабинета, сложиха ме в креслото и пъхнаха в ръката ми чаша кафе. Как ме боляха пренатоварените мускули и цялото ми същество, до съвсем неотдавна управлявало силите на Сумрака. Все пак се бях справил грамотно — Светлите дълго време щяха да помнят този сблъсък. Особено като се имаше предвид, че не ме бяха нападнали невръстни дечица — оценявах всичките си съперници на не по-малко от първо равнище на Силата.
— Пришпори аналитиците — нареди Едгар на някой от присъстващите. — Искам най-накрая да разбера какво става.
Погледнах го и Едгар разбра, че идвам на себе си.
— Разказвай! — нареди той.
— Зовът! — казах аз дрезгаво и се закашлях. Пробвах да отпия от кафето, но се изгорих и изсъсках от болка. — Зовът — повторих, когато отново бях в състояние да говоря. — Уловиха ме насън.
— Зовът? — учуди се Шагрон, седнал, както и аз, в креслото при съседното бюро. — Светлите не са го използвали от трийсет години…
— Уловили са те със Зова в сградата на Дневния патрул? — попита недоверчиво Едгар. — Гледай ти! И какво, никой друг ли не забеляза?
— Не. Това беше фино и виртуозно насочен Зов. Изглежда го бяха маскирали да изглежда като естествения фон на жилищните етажи.
— И ти се подчини?
— Не, разбира се. — Отново се опитах да отпия от кафето, този път успешно. — Но реших да проверя какво замислят Светлите.
— И не каза на никого? — Едгар балансираше на границата между смайването и недоволството. — Авантюра…
— Ако бях тръгнал към Зова с подкрепление подире си, щяха да ме разкъсат веднага — поясних аз. — Не, трябваше да отида сам, без никой да ме прикрива. Така и направих. На Страстния се опитаха да ме хванат — наложи се да се отбранявам. Отблъсквах тигрицата три пъти и я убеждавах да престане, и едва тогава я ударих сериозно.
Едгар ме гледаше, без да мига.
— Тъмна личност си ти, Виталий — каза той.
— Тъмна — потвърдих с удоволствие аз. — Няма по-тъмни.
— Маг извън категория ли си? — попита той.
— Уви — разперих ръце аз, внимателно, за да не разлея кафето. — Иначе не бих пуснал Хесер.