Патрулът си вършеше работата. Щабът кипеше незабележимо — погледнато отстрани, никой не тичаше, никой не се суетеше, но напрежението все пак висеше във въздуха. Стана ми неудобно — аз бях единственият безделник тук. И нещо ми подсказваше, че в близките минути няма да мога да помогна с нищо
Затова се измъкнах. Станах и влязох в Сумрака. А после — още по-надълбоко, във втория слой.
Падането от втория етаж ми отне три минути, при това ускорих движението колкото можах. Странно, мислех си, че Сумракът ще ме изтощи окончателно, но противно на очакванията ми се ободрих, сякаш бях взел душ и бях ударил сто грама. Учудващо.
Между другото, нямаше да е лошо наистина да осъществя второто.
Излязох от Сумрака и се насочих към съседната сграда — продълговат блок от стъкло и бетон, който изобщо не си подхождаше с административната, увенчана с островръх покрив — спомен за петдесетте години, помпозни в архитектурен аспект.
Бях оставил якето си в щаба, затова се наложи да притичам до входа. Вятърът носеше дребни снежинки и се запитах: а как ще се приземи самолетът от Одеса? Сняг, мрак, лошо време — човек дори кучето си не може да изкара навън. А и Светлите ще се постараят с всички сили да влошат още повече нещата. Но ако самолетът не се приземи — къде ще отиде? Ще го насочат ли все пак към друго летище? Към Биково или Домодедово?
Между другото, трябваше да подскажа тази идея на Едгар или Ана Тихоновна. За да пратят за всеки случай патрулни там…
Впрочем, самолетът можеше да кацне някъде В Калуга или Тула. Ако времето там е по-хубаво. А тоба не беше изключено, нали все пак Светлите метеомагове се стараят тук, във Внуково.
В сградата на летището беше топло и уютно. Веднага тръгнах към втория етаж, към бара, където някога двамата с Борянски, очаквайки полета, пиехме бира, хапвахме ядки и слушахме буквално преследващата ни по време на това пътуване песен за това, че „лятото е отлетяло, всичко е останало назад.“
Не можах да съобразя веднага, че това е спомен от онези, които изобщо не бяха останали у мен. Откъде изскочи той, от какви дълбини на съзнанието ми? Не знаех.
Опитах се да се сетя кой е този Борянски, но не успях да си спомня дори лицето му. Да не говорим за това къде отивахме тогава и защо… Кой знае защо се появи само смътно усещане, че в апартамента му, още в отдавна отминалите съветски години, имаше огромно биде. Вярно, развалено… А и за какво му е на съветския човек биде?
Но барът си беше останал точно такъв, какъвто го помнех. Барплот, високи столчета, блестящи кранове за наливна бира. И телевизор в ъгъла. Само че клипът, който даваха, беше съвсем друг. Младеж с подозрително червени очи целуваше под дъжда ръката на девойка в червена рокля. А по-нататък всичко тръгна както се полага в един добър трилър — вълча муцуна и така нататък. Много ми хареса моментът, в който след известно време младежът, кой знае защо облечен в червената рокля на девойката, влезе в балната зала и се разпадна на няколко вълка. Хареса ми и последният кадър — девойката се появи пред гостите със зачервени очи…
Да… Общо взето момчетата нямат никаква представа за Различните-върколаци. Както и модният писател Пелевин — за реалните върколаци-вълци, лакоми, ненаситни и мърляви. Но е красиво заснето — нищо не можеш да кажеш. Със сигурност върколаците-вълци са събрали пари, платили са на продуцента — и са получили красив, романтичен клип за себе си. Наскоро руските вампири постъпиха точно по този начин.
За всеки случай запомних името на групата — „Рамщайн“, за да ги намеря по-късно и да ги чуя внимателно.
След като поръчах бира и два хамбургера, седнах странично на телевизора, с гръб към залата. Червата ми бяха започнали да къркорят и реших да облекча ситуацията поне частично.
Усетих Светлите когато едва бях започнал втория хамбургер. Буквално ги почувствах с гърба си. Веднага се прикрих — умеех да правя това. Знаех с абсолютна сигурност, че още не са ме засекли.
Все пак бях силен Различен, макар и неопитен. А тези двамата в най-добрия случай бяха чираци. Слабичък маг на възраст двайсет-двайсет и две години и начинаещ ясновидец. Струваше ми се, че виждам бъдещето много по-ясно от този ясновидец — цялата бездна от възможни варианти — и бих могъл да предскажа по-точно най-вероятните от тях.
Светлите разговаряха тихичко — и на двамата им беше приложено заклинание за отвличане на вниманието, при това доста екзотична разновидност. Направил им го беше някой много, много силен.
Заслушах се.
— …Вече е тук. Шефът казва, че е възможен сблъсък — съобщи тихо магът.