— Така или иначе ще ни отблъснат — възрази вяло ясновидецът. — Още повече след случаите с Тигърчето и Андрей.
— Олег, ще ни трябва цялата сила, разбираш ли? Цялата. Без остатък. Нокътя не може да попадне при Тъмните — това ще е краят на всичко. Краят на Светлината…
— Е — възрази ясновидецът скептично, — чак пък край…
Магът се поправи:
— Поне краят на нашето преимущество. В близко бъдеще няма да можем да притиснем Тъмните.
— А това възможно ли е изобщо? — В думите на ясновидеца се долавяше неприкрит и много разумен скептицизъм. — Хиляди години Тъмните и Светлите са съществували рамо до рамо. Воюват от хиляди години. От колко години вече си съперничат Патрулите? А освен това съществува и Инквизицията, която не допуска да се наруши равновесието…
Светлите се откъснаха за миг от разговора, приближиха се към началото на опашката от трима души и леко замотаха мозъците на всички, включително и на бармана:
— Двайсет хамбургера и пакет сок — нареди магът и отново се обърна към събеседника си.
Аз също се направих, че не съм видял нищо. Всъщност, Различните са доста лекомислени, особено младите. Усещането за собственото превъзходство над обикновените хора е много главозамайващо и само с течение на годините можеш да разбереш, че понякога е много по-лесно и просто да си човек, отколкото Различен.
— Така или иначе ще има битка. Антон ми каза: „При Тъмните е пристигнал някакъв магьосник-чужденец. На Страстния се справи с лявата ръка с Фарид и Данила. И уби Тигърчето. Мерзавец…“
„Нямаше защо да напада миролюбив Тъмен — помислих си аз раздразнено. — Не аз я нападнах, а тя — мен…“
Що се отнася до „лявата ръка“ — Светлите се лъжеха. Тази битка ми струваше много.
И в този момент усетих, че нещо става. Светлите като по команда обърнаха глави към пистите на летището и моментално влязоха в Сумрака. Секунда по-късно ги последвах и аз.
На летището някой беше застанал пред заснежената писта с протегнат напред жезъл. Дългият език на пламъка облиза студения бетон. Веднъж, дваж. Магът изсушаваше пистата преди кацането на самолета от Одеса. А от сградата на летището към него тичаха Светли, затъвайки в преспите.
След като избълва още няколко езика пламък, магът влезе още по-надълбоко в Сумрака.
Изглежда, това беше Коля.
Моите бъбривци бързо наблъскаха храната в бяло-зелени найлонови торбички и се затичаха нататък, тъпчейки шаващия килим от син мъх.
Добре му беше тук на него. Толкова много хора, толкова емоции… Един закъснял за полета пътник е достатъчен, за да нахрани за денонощие целия този ненаситен гъсталак.
Аз също скочих от столчето, оставяйки на барплота недопитата си бира. През стената на сградата на летището ставащото на пистата на практика не се виждаше — различавах само смътните сенки на Различните с цветните петна на аурите над главите им и концентрираната освобождаваща се Сила. При това продължавах да виждам вътрешността на залата и хората, които търпеливо очакваха полетите си, разположени в пластмасовите кресла.
Басовите тътнежи се сплетоха в Сумрака — говорителката съобщаваше, че „полет петнайсет нула пет от Одеса се приземи“. Хвърлих се надолу по стъпалата, заобикаляйки едва движещите се хора.
Надолу. Напред. Сега надясно.
Прескочих рампата и се озовах на изхода към пистата.
А там се водеше сериозно сражение — буквално с кожата си усещах освобождаването на енергия. Мощта на амулетите и умението на маговете, всичко това, което биха могли да употребят за други цели, а не в сражение помежду си. Колко са закостенели Светлите в своята праведна борба! На тях дори и през ум не им беше минало просто да се споразумеят с нас — те веднага се хвърлиха в атака.
Усещах, че на Тъмните им е трудно. Изглежда, се бе намесил шефът на Нощния патрул, Хесер. И поне още двама много силни магове се намираха в момента там, при приближаващия се към мястото на спиране самолет.
И в този момент през стената на сградата на летището изскочиха четирима типове, разбира се, всичките Различни. Изглеждаха, сякаш са ги избирали с конкурс — високи и широкоплещести, светлокоси и синеоки. Класически викинги на прага между двайсети и двайсет и първи век. В еднакви дрехи и с еднакви сакове. Косите им бяха разрошени и нещо ми подсказваше, че вятърът изобщо не беше виновен за това.
В първия момент не разбрах защо остават в човешкия, а не в сумрачния си облик. Едва когато ги погледнах през човешкия свят и объркано се разсмях, осъзнах: сумрачните облици — подсъзнателната мечта на Различния — могат да бъдат най-разнообразни…
Те вървяха, почти тичаха през залата, покрай мен, към изхода. Там, където, осветена от ярка светлина, се виждаше пиацата за таксита пред сградата.