Покрай мен.
Точно когато се изравнихме, отдясно изведнъж избухна тъмносиня светкавица с размерите на камион „Урал“. Всички, които се намираха в Сумрака, се проснаха на земята.
Легнал по гръб, аз надигнах глава. Във въздуха, поклащайки се, висеше син воал, подобен на исполинска медуза. Но аз чувствах — там, зад призрачната завеса, сега ще се случи нещо.
И познах — в синята мъгла се отвори портал. Съвсем наблизо, зад прозрачната преграда, в багажната зала. Ослепително бялото сияние сряза очите ми и в Сумрака стана ненормално светло, макар че все така нямаше никакви сенки. Гледката беше изключително странна — непоносимо ярка светлина и нито намек за сянка.
Светлите бяха двама. Шефът на Нощния патрул и млада симпатична жена. Вълшебница с доста впечатляваща сила.
— Вие сте в моята власт — произнесе на висок глас Хесер, изпълнявайки кратък пестелив пас. — Станете!
Той се обръщаше към викингите. Светлите не обърнаха внимание на мен, проснатия най-близо до портала.
Единият от викингите рязко изрече нещо на английски с яростен тон. Хесер отвърна. Аз мрачно съжалих, че не разбирам нито дума. После викингите се изправиха. И послушно се насочиха към портала. Аз реших да се изправя и се надигнах на колене.
Когато третият от викингите се изравни с мен, четвъртият внезапно навлезе по-надълбоко в Сумрака.
Хесер реагира мигновено — хвърли върху останалите Мрежа и изчезна. Вълшебницата остана.
Тримата викинги бяха приковани към пода. И аз заедно с тях — както бях застанал на колене, отново се проснах на земята, този път по лице. Като жаба на магистрала. Имах усещането, че върху мен е паднала бетонна плоча от преминаващ самосвал — не можех нито да помръдна, нито да си поема дъх. И, по дяволите, нещо ме притискаше непоносимо в гърдите, нещо продълговато и леко прегънато.
Не беше особено приятно да лежа, притиснал нос в пода. Напънах се и обърнах глава.
И срещнах погледа на лежащия до мен викинг.
Вцепених се така, както не би ме накарал да се почувствам дори студът на московската зима.
„Ти!“
„Аз…“
„Ти си Различен!“
„Да…“
„Ти служиш на Мрака!“
„Вероятно…“
„Запази това!“
„Какво?“
Но викингът вече беше затворил очи. Безмълвният диалог беше продължил само миг.
Какво да запазя? Онова, което ме убива в ребрата?
Вълшебницата за всеки случай стовари върху нас още една плоча — викингите захриптяха сподавено, от моите гърди също се изтръгна нещо подобно на стон.
А после се запитах: „За какъв дявол?“
Затворих очи и се съсредоточих в търсене на Сила… и усетих съвсем наблизо на практика неизчерпаем източник: все още отворения портал.
Ето, всичко бе толкова просто! Отне ми само няколко секунди да възстановя изразходваните на Страстния булевард сили. Изобщо не ме смути фактът, че порталът е Светъл — природата на Силата все пак е сходна.
И аз започнах да изсмуквам мощта на портала. Бавничко, за да не заподозре веднага Светлата какво се случва.
Като начало, леко отхвърлих тежестта от себе си — получи се, при това не мога да кажа, че беше прекалено трудно. После взех онова, което се намираше под мен в пашкул. И го скрих в пазвата си, без да се надигам от пода. Вълшебницата, изглежда, се развълнува.
Вече се готвех да ставам, когато Хесер се върна. Той излъчваше бяло сияние с цялото си тяло, като ангелите в представите на простолюдието. С едната си ръка държеше за рамото безволевия и покорен викинг-беглец. Крачка, още една — и викингът падна безчувствено до другарите си. Но вместо радост, на лицето на Хесер беше изписано нещо друго.
— Къде е Нокътя?
Той хвърли поглед към вълшебницата. Тя обезпокоено сви рамене и аз усетих как ни сканира всичките наведнъж.
Не, момиче. Не можеш да пробиеш пашкула ми!
И Хесер не може да го пробие. Казвам ви го с убеденост, от височината на поредното изкачено стъпало.
Но Хесер, без да губи време, се приближи към мен.
— Отново ти…
Не долових омраза в гласа му. Само безкрайна умора.
Изправих се и кой знае защо, изтупах дрехите си.
— Аз.
— Ти ме учудваш — призна си Хесер, пронизвайки ме с поглед. — Учуди ме още веднъж. Върни ми Нокътя.
— Нокътя? — театрално сбръчих вежди аз. — За какво говориш, колега?
Хесер стисна зъби и видях ясно как мускулите на скулите му заиграха.
— Стига с тази комедия, Тъмни. Нокътя е у теб, няма къде другаде да бъде. Престанах да го усещам, но това не променя нещата. Сега ще ми дадеш Нокътя и — повтарям за втори път — ще напуснеш Москва завинаги. Имай предвид, че ти си вторият, на когото предлагам за втори път да си отиде с мир. Първият такъв случай беше преди много, много години. Разбираемо ли се изразих?