— И още как — промърморих аз, прецених с какви сили разполагам и реших, че си струва да опитам.
Пресегнах се мислено към нищо неподозиращата вълшебница, почерпих от нея колкото можах Сила, докато тя не се усети, и добавих от портала, и то бързо, колкото можех по-бързо.
И отворих свой портал. Право под краката си. Едновременно с това излязох от Сумрака.
Общо взето, ефектът беше същият като да стоя върху люк на канализацията и той внезапно да изчезне. Просто пропаднах — за Хесер и останалите. Пропаднах и изчезнах.
Не рискувах да се подхраня от Хесер — нещо ми подсказа, че не си струва да си меря силите с него. Можеш да създадеш пашкул, през който Хесер да не може да погледне без подготовка. Можеш да изсмукваш енергия от вълшебница, която е напълно вероятно да стане Велика — това е откровена детинщина и ще мине само веднъж. Но да влизаш в открит сблъсък с шефа на Нощния патрул засега ти е раничко, Виталий Рогоза, Различен, Тъмен.
Кажи „благодаря“, че си се измъкнал благополучно.
Казах „благодаря“ и пропаднах в пропаст с дълбочина няколко метра. Наоколо беше тъмно. Почти тъмно. Само луната светеше над главата ми. А наоколо беше гора.
Намирах се на просека, права като Ленинския проспект в Николаев. Широка петнайсет метра. Отляво и отдясно се издигаха стените на гората, а отпред, над сребристата ивица недокоснат сняг, блестеше луната. Почти пълна.
Беше красиво, безумно красиво — лунната просека, нощта, снега… Дори бих се полюбувал на воля.
Но започвах да зъзна.
Някак се измъкнах от пряспата и се огледах. Снегът продължаваше да изглежда недокоснат. Но някъде в далечината дочух характерното потракване на колелата на електричката от предградията.
Да… Маг калпав. Повелител на тъмните портали. Че отвори портала — отвори го. Но изобщо не помисли къде ще отидеш. И ето го резултата — сам, с жалък пуловер (в смисъл — без яке и шапка) в зимната гора.
Ядосвайки се на себе си, напипах в пазвата си продълговатия и твърд предмет. Реших засега да не махам пашкула и тръгнах към луната. По чудната снежна целина на лунната просека.
Много скоро разбрах, че да се върви по преспите е съмнително удоволствие. Наложи се да тръгна към гората — прецених, че снегът под дърветата ще бъде по-малко.
За мое най-голямо учудване се оказах двеста процента прав. Първо, в гората наистина нямаше преспи, и второ — попаднах на пътечка. Умерено отъпкана. По-рано просто не я бях забелязал в сенките.
Някой от древните беше казал, че пътищата винаги водят към онзи, който ги е направил. Пък и не ми оставаше друг изход. И аз тръгнах по пътеката. Тръгнах, а после се затичах, за да се сгрея.
„Ще тичам, докато не се уморя — помислих си аз. — А после ще вляза в Сумрака… да се сгрея.“
Надявах се, че силите ще ми стигнат и за тичането, и за Сумрака.
Тичах петнайсет минути. Нямаше абсолютно никакъв вятър, затова успях дори да се сгрея. Просеката продължаваше ли, продължаваше, сребристият сняг блестеше ли, блестеше. Това място не беше за мен, тук би било по-уместно да бяга някакъв древен храбър войн с топла връхна дреха и с омагьосан меч на кръста. И с верен опитомен вълк на няколко крачки отпред…
Едва си бях помислил за вълка и някъде отляво се разнесе лай. Кучешки. Вълците вият по друг начин. И то не през зимата.
Спрях и се загледах. Сред дърветата проблясваше топла оранжева светлина. Покрай лая се дочуха и гласове. Гласове на хора.
Не умувах дълго. Изминах още няколко крачки, намерих отклоняващата се към огъня пътечка и завих по нея.
Скоро насреща ми изскочиха две кучета — бяла, почти неразличима на фона на снега карелска лайка с подбита опашка и черен като катран рошав нюфаундленд. Лайката джафкаше звънко като камбанка, а нюфаундлендът бухаше приглушено: „Бау! Бау!“
— Петро! Ти ли си? — каза някой при огъня.
— Не — отвърнах аз със съжаление. — Не е Петро. Може ли да се посгрея?
Честно казано, първото нещо, което исках да направя, изобщо не беше да се сгрея. Исках да си изясня къде се намирам. За да не се скитам на сляпо през гората, а да отида направо към електричката.
— Идвай! Не се бой от кучетата, няма да те докоснат!
Кучетата наистина не ме докоснаха. Лайката тичаше настръхнала на разстояние четири метра от мен, а нюфаундлендът просто се доближи, подуши обувките ми, изсумтя и побягна към огъня.
Хората около него бяха повече от десет. На дълга пръчка, закрепена върху дебели хоризонтални клони на най-близките борове, висеше обемист котел, в който нещо многообещаващо бълбукаше. Хората седяха на две греди и повечето държаха в ръцете си железни канчета, а някой тъкмо отваряше поредната бутилка водка.