— О, как така? — възкликна един брадат младеж, приличащ на геолог, когато излязох от тъмнината на осветеното място. — По пуловер!
— Извинявайте — въздъхнах аз. — Имам малки проблеми.
— Сядай — веднага подвикна някой. Настаниха ме едва ли не насила и моментално напъхаха в ръката ми канче с водка.
— Хайде!
Не си и помислих да се ослушвам. Водката изгори гърлото ми, но само след няколко секунди забравих, че е зима.
— Стъопа! Ти май имаше скиорско яке? — продължи да се разпорежда брадатият.
— Имах — потвърдиха от противоположната греда и някой бързо притича встрани, където между дърветата се виждаха черни опънати палатки.
— А аз имам шапка — каза пълничка девойка с плитчини като на ученичка. — Ей сега…
— Отдавна ли мръзнеш? — попита ме брадатият.
— Не от много отдавна. Само от двайсетина минути. Само не ме питайте как съм се озовал тук.
— Няма — обеща брадатият. — Пилафът след малко ще бъде готов. Тук сме до утре. Ще има къде да преспиш, а и спален чувал ще се намери. А утре сме в Москва. Можеш да дойдеш с нас, можеш да си отидеш и без нас.
— Благодаря — казах аз. — С удоволствие.
— Празнуваме рожден ден тук — обясни Стьопа, който се приближаваше със синьо-зелено скиорско яке в ръце. — Ето, заповядай.
— Благодаря, момчета — казах аз искрено. Не толкова за сърдечността и гостоприемството, колкото за липсата на излишни въпроси.
Якето топлеше. Повече, отколкото изглеждаше на външен вид.
— А кой е рожденикът? — поинтересувах се аз.
Едно от момичетата прекъсна за момент целувката си с поредния брадат ухажор.
— Аз — съобщи тя. — Казвам се Тамара.
— Честито — поздравих я. Прозвуча малко вяло. Наистина съжалих, че нямам какво да подаря, а не ми беше удобно да й давам стодоларова банкнота. Щеше да излезе като един от щедрите ми бакшиши в хотела, само че с порядък по-голяма сума, от благоприличие…
— Как се казваш? — попита брадатият номер едно. — Аз съм Матвей.
— Виталий. — Стиснах подадената му ръка. — За пръв път участвам в рожден ден в зимната гора.
— Всичко все някога се случва за първи път — отбеляза философски Матвей.
Кучетата отново се разлаяха и се понесоха към тъмнината.
— Е, този път поне Петро ли е? — попита рожденицата с надежда.
— Петро, ти ли си? — провикна се Стьопа с неочаквано звучен баритон.
— Аз съм! — долетя откъм гората.
— Носиш ли шампанско? — извика Тамара.
— Нося — потвърди радостно Петро.
— Ура-а! — завикаха в хор всички присъстваиди девойки. — Ура за Петро — спасителят!
Тайно напипах калъфката в пазвата си, очевидно криеща в себе си Нокътя на Фафнер. И си помислих, че мога да се отпусна до сутринта и да се потопя във водовъртежа на чуждия празник. Хората около огъня определено не ми обръщаха внимание — пълнеха чашата ми като на един от своите, после ми сипаха и паница с топъл пилаф. Сякаш при техния огън всяка нощ от гората излизаше по един леко облечен пътник.
Много жалко, че сред тях нямаше нито един Различен. Дори неиницииран.
ГЛАВА 4
Семьон влезе в кабинета на Хесер, застина за миг при вратата и едва забележимо поклати глава.
— Няма го в Москва. Със сигурност.
— Глупаво е някак си — изсумтя от креслото си Игнат. — Нали той трябва да направи нещо с Нокътя в Москва? Какъв смисъл е имало да отваря портал, водещ извън града?
Хесер изгледа Игнат накриво. В погледа му имаше нещо загадъчно, нещо такова, което обикновено се нарича „висше знание“.
— Не бих казал — възрази тихо той. — Тъмният нямаше избор. Трябваше или да остане в Москва и да загуби Нокътя, или да избяга по-надалеч заедно с него и после да се опита да се промъкне още веднъж тук. Друго е лошото, че Братята все пак успяха да предадат Нокътя на този Тъмен от Украйна. А той успя да измами нас.
Хесер въздъхна, закри за миг очите си с ръка и се поправи:
— Какви ги говоря, нас… Мен успя да ме измами. Мен.
Светлана, седнала в ъгъла на дивана при прозореца, отново изхлипа:
— Извинявайте, Борис Игнатиевич…
Антон, който до момента седеше изпънат, сякаш глътнал лост, се премести по-близо до нея и мълчаливо я прегърна през рамото.
— Не плачи, Светлана. Ти за нищо не си виновна. Щом аз не успях да предвидя действията на Тъмния, какво остава за теб?
Гласът на Хесер беше сухичък, но общо взето неутрален. Шефът на Нощния патрул наистина нямаше в какво да упрекне Светлана — случилото се просто излизаше извън рамките на настоящите й познания и навици.