— Какво общо имат Братята, шефе? — Игнат се изправи недоволно. — Ако Тъмният от Украйна наистина е предназначен за Нокътя, то Тъмните са победителите в схватката на летището!
— Ако Тъмният от Украйна е бил предназначен за Нокътя — каза тихо Хесер, — сега ние щяхме да се подготвяме за вечен престой в Сумрака. Дори аз нямаше да успея да спася никого от вас. Ни-ко-го! Ясно ли е, Игнат?
— Нима? — попита спокойно Семьон. — Чак толкова сериозно ли е?
— Именно, Семьоне. Надявам се само на едно: самият Тъмен все още да не разбира каква е ролята му. И затова да се лута насам-натам. Единственият ни шанс е да го изпреварим и да му отнемем Нокътя. Тогава шансовете ни по принцип ще се изравнят.
— Но как да го изпреварим? — не мирясваше Игнат. — Може би да се опитаме да поговорим с него, да го убедим? Аз мога да съм много убедителен в такива случаи. Само да го намерим…
— Той не може да стои без работа — Нокътя изгаря дланта му. Тъмният непременно ще се появи в Москва. — Хесер се изправи, огледа подчинените си и уморено прокара ръка през бузата си. — Това е всичко. Почивайте си. Всички да си починат.
И се обърна към Антон:
— Антоне… Не се отделяй от Светлана. Дори на крачка. И не си струва да се прибирате вкъщи — нито у вас, нито у тях. Останете тук.
— Добре, Борис Игнатиевич — обади се за първи път Антон. Той продължаваше да прегръща Светлана през рамото.
След десет минути в стаята за почивка на дежурните, където в момента нямаше никой друг, Антон подаде на съсипаната вълшебница плеъра си и слушалките.
— Знаеш ли — каза той, — аз имам нещо като игра. Там, на диска, има страшно много музика. Най-различна. Настройвам плеъра на случаен избор, но кой знае защо, винаги се падат подходящите песни. Опитай и ти, а?
Светлана се усмихна съвсем леко и взе слушалите.
— Натисни ето тук.
Тя натисна. Плеърът намигна със зеленото си око, задвижвайки диска. Лазерът се плъзна върху песните спря на една от тях.
— „Наутилус“ — каза Светлана, леко отдръпвайки слушалките. — „Паднал ангел“. Наистина е подходяща…
— Знаеш ли — подчертано сериозно съобщи Антон, — ако искаш ме смятай за суеверен, но не се съмнявах, че ще се падне „Наутилус“. Много обичам тази песен.
— Нека да слушаме заедно — помоли го тя, сядайки на дивана.
— Добре — съгласи се Антон и мислено благодари на човека, създал този вид слушалки, без наушниии.
Те седяха дълго време рамо до рамо, прегърнати и в ухото на всеки звучеше един мъничък „Наутилус“. Беше им хем тъжно, хем хубаво на тримата — на него, на нея и на падналия ангел.
— А когато влязох в сградата на летището — разказваше Шагрон, — там вече нямаше никой. Почти на входа, по-точно там, при багажната зала, тъкмо се затваряше порталът. Светлите вече бяха изтеглили щаба си, аз едва ги чувствах в периферията на летището. Или се качваха на колите си, или вече бяха тръгнали.
— А Братята? — попита Едгар.
— А с тях изобщо не разбрах какво стана. Според мен един от тях загина. А Светлите обездвижиха останалите и ги взеха със себе си.
— Защо? — Дениска така се учуди, че дори забрави да отпие от кафето си. — Защо не са им видели сметката още на място?
— Какви ги говориш, та те са Светли! — Юра чак се разстрои от въпроса. — Щом Братята са се предали, просто са ги арестували. Вероятно ще ги предадат на Инквизицията… Садисти. По-добре веднага да ги бяха убили.
— Според мен, той все пак се е изплъзнал — каза Николай, играейки си машинално с разредения жезъл. Силата, която съвсем доскоро беше затворена в жезъла, само за секунди разтопи снега на самолетната писта и я изсуши. — Нали, Юра? Ти как мислиш?
— Не усещам Нокътя. Оня не е в Москва.
— Но как е успял да се изплъзне? — Ана Тихоновна говореше, постоянно свивайки устни и така приличаше на строга учителка. — От лапите на Хесер? Нещо не ми се вярва.
— Не знам — отсече Юра. — Но там се случи нещо.