Съобразих, че през нощта неподхранвания с нищо защитен пашкул се е стопил. От това нещо осезаемо лъхаше Сила. Дори не Сила, а СИАА. Ако тук имаше още някой Различен, той непременно би усетил Нокътя.
Измъкнах от пазвата си продълговатия и леко извит… калъф ли беше това? Нещо като ножница за кинжал, само че отваряща се като черупка на морска мида. Разбира се, ако в морето има такива миди: дълги трийсет — трийсет и пет сантиметра и тесни.
Калъфът беше затворен в Сумрака и поради тази причина обикновен човек не би го отворил по никакъв начин. Примижах, преместих се по-близо до изхода и леко отметнах платнището, за да стане по-светло.
Вътре, върху кадифен плат с вишнев цвят наистина лежеше синкавочерен нокът на някакъв огромен звяр. Той изглеждаше остър като черкезки кинжал, с извити страни. По цялата дължина на Нокътя се проточваше дълъг улей, който приличаше на следа от кръв. Широкият край изглеждаше пречупен или отрязан, сякаш бяха изтръгнали Нокътя от нечия лапа много безцеремонно и грубо. Да, вероятно беше станало точно така.
Ала що за звяр можеше да има такъв нокът? Навярно някакъв легендарен дракон. Не можеше да е друго. Но нима драконите са съществували? Порових се в паметта си, надявайки се да намеря някакъв отговор и със съмнение поклатих глава. Вещиците и вампирите са едно… те са само Различни. Но дракони…
Матвей се връщаше от потока и снегът поскърцваше под краката му. Въздъхнах със съжаление и за момент отидох в Сумрака, затворих калъфа и го прибрах в пазвата си.
— Събуди ли се? — попита Матвей, когато се приближи.
— Ъхъ.
— Не измръзна, нали?
— Не. Странна работа, мислех си гора, зима — значи ще е студено. А беше топло…
— Странни хора сте вие, южняците! — изсумтя Матвей. — Да не би тук да е студено? Виж, в Сибир — там си е студено. Знаеш ли какво казват хората? От Сибир е не онзи, който не се страхува от студа, а който е топло облечен.
Засмях се. Много добре казано! Трябва да запомня това.
Брадатият Матвей също се усмихна.
— Потокът е там. Можеш да се измиеш.
— Аха.
Измъкнах се от палатката и направих кратка разходка до замръзналия поток. На мястото, където пътеката достигаше до самия бряг, някой прецизно беше разбил леда. През нощта дупката отново се беше покрила с тънка и почти прозрачна ледена кора, но Матвей я беше пробил отново. Водата беше студена, но не чак толкова, че топлолюбивата ми душа да се побои да си плисне няколко шепи в лицето. Измиването ме ободри, веднага ми се прииска да направя нещо, да отида някъде…
А може би това изобщо не беше заради измиването. Вчера на летището бях изразходвал всичките си сили. И се чувствах по съответния начин. После почерпих Сила от портала, взех си малко и от вълшебницата, но отново изразходвах всичко. А през нощта, изглежда, се бях подхранвал от Нокътя.
Силата му беше правилната — Тъмна. Енергията на Светлите не ми беше доставила особена радост — тя беше непокорна и чужда сила. А тази на Нокътя беше като докосването на майката за малкото дете. Диханието му изглеждаше някак съкровено и до болка познато.
Чувствах, че имам сили да обръщам планини.
— Кога възнамерявате да си тръгвате? — попитах, когато се върнах при палатката. По-точно не при палатката, а при огъня. Матвей цепеше дърва. Наоколо се въртяха двете кучета, мятайки кръвожадни погледи към окачения над огнището котел.
— Когато се събуди народът ще затоплим пилафа, ще ударим по още едно питие за сгряване и ще тръгнем. Защо? Да не бързаш?
— Общо взето, няма да е зле да побързам — отвърнах неопределено.
— Какво пък… Ако бързаш — тръгвай. Вземи якето с теб… Ще ти дам адреса на Стьопка, ще му го отнесеш някой път.
Ако знаеше на кого помагаш, човече…
— Матвей — казах аз тихо, — силно се съмнявам, че ще имам възможност да търся Стьопка. Благодаря, няма да замръзна.
— Не ставай глупак. — Матвей се изправи, без да изпуска брадвата. — Щом не можеш — няма да го връщаш. Здравето е по-скъпо.
Постарах се усмивката ми да е мъдра и тъжна.
— Матвей… Добре е, че няма никой друг тук. Честно казано, аз изобщо не съм човек.
Очите на брадатия веднага станаха безизразни. Вероятно реши, че съм някой от побърканите контактъори или разните там екстрасенси. Какво пък… Ще му докажем.
Двете кучета веднага изгубиха своята жизнерадостност и скимтейки жално, се скриха зад краката на Матвей. Вдигнах от снега едва забележимата си утринна сянка и влязох в Сумрака.