— А? — каза ми той, когато се настаних отзад, в съседство с необятното му кожено яке.
— Тръгвай. За Москва. Ще ме оставиш на Тверская.
И отново докоснах едва-едва съзнанието му през Сумрака.
— А… — каза момъкът и настъпи газта. Независимо от хлъзгавия път и принудителното вцепенение, караше с над сто. Колата му се подчиняваше прекрасно, дали гумите й не бяха някакъв особен вид?
Влязохме в Москва някъде от северозапад и се включихме в движението по Волоколамско шосе. Поради тази причина прекосихме половината мегаполис много бързо и почти през цялото време се движехме само право напред. До самия офис на Дневния патрул на Тверская.
Добре, че ми се падна толкова добър шофьор и пътят позволяваше да се дава газ. Освен това хванахме много успешно зелената вълна на светофарите.
Когато преминавахме покрай метростанция „Сокол“, разбрах, че са ме засекли.
И мен, и Нокътя.
Но е почти нереално да се догони в утринна Москва такава кола, носеща се право напред, без да преминава в друго платно.
На Тверская слязох и сложих в дланта на безвратия шофьор стотачка. Рубли, не долари.
— А? — пое си дъх той и започна да се оглежда. Естествено, не беше запомнил нищо и сега, с помощта на оскъдния си интелект, се опитваше да разреши почти неразрешима задача: как се е пренесъл от подмосковското шосе в самия център на Москва?
Реших да не му преча и го оставих насаме с неразрешимата задача.
Все пак рефлексите му бяха за завиждане — колата веднага потегли. Но лицето на момъка с увиснала челюст беше обърнато към страничното стъкло. Продължи да седи така. докато се скри от погледа ми. А аз пресякох улицата и се насочих към входа на офиса.
Във фоайето беше силно задимено. От касетофона „Филипс“ тихо звучеше някаква песен. Мелодията беше провлечена и мощна, а гласът — толкова дрезгав и нисък, че не можах да разпозная веднага Бутусов:
Младият вампир, блажено притворил очи и пеещ само с устни провлачения припев, при вида ми изгуби дар слово. Вторият дежурен, също толкова млад маг-алхимик, вече докладваше в телефонната слушалка.
— Очакват ви — съобиди той. — На деветия етаж.
Макар да бе изгубил дар слово, вампирът все пак извика асансьора.
А аз внезапно осъзнах, че изобщо не ми се иска да влизам в асансьора, а още по-малко — да се качвам на деветия етаж. Не исках — и туйто.
— Предайте, че съм жив и с мен всичко е наред, но бързам — обади се нещо вътре в мен.
Излязох обратно на Тверская. Отново нещо ме „носеше“. Не се поколебах и завих наляво. Към Червения площад.
Още не знаех какво ме води натам и защо. Но можех единствено да се подчиня на тази заключена в мен сила. Усетих и как оживя и задиша Нокътя на Фафнер.
Всяка педя земя, всеки квадратен сантиметър от асфалта тук беше пропит с магия. Стара магия, просмукала се в камъните на сградите и в прахта по пътя.
Червената грамада се извисяваше вдясно от Историческия музей. Дори не знаех дали работи или е превърнат в нещо подобно на казино, след поредната сериозна промяна в историята на многострадална Русия. Впрочем нямах време да си изяснявам това. Отминах музея.
Паважът на Червения площад, който помнеше и бавните стъпки на царете, и ботушите на революционерите, и гъсениците на съветските бронирани чудовища, и редиците на първомайските манифестации, сякаш беше олицетворение на московската непоклатимост. Този град съществуваше и щеше да продължи да съществува, и нищо — нито дрязгите на обикновените хора, нито дори вечната размяна на любезности между Патрулите — не беше в състояние да разколебае спокойното му величие.
Излязох на площада и се огледах. Малко вляво се виждаше оживената сграда на ГУМ. Отдясно се извисяваше назъбената стена на Кремъл, а пред нея се издигаше пирамидата на мавзолея. Нима нещо ме влечеше натам?
Не, не натам. Ами добре. Каквото и да е отношението ми към бившия вожд на Русия, не е хубаво да се нарушава покоят на мъртвите. При това умрели веднъж завинаги — той не е бил Различен… и добре, че не е бил.
Вървях по площада, без да ускорявам крачка. Няколко черни депутатски коли излязоха от територията на Кремъл и се скриха в близката пресечка. Лобното място ме поздрави безмълвно. Гражданинът Минин и княз Пожарски ме съпроводиха с поглед. Усетих полъха откъм изрисуваните куполи на храма на Василий Блажени.